автор: sulla

Научавам, че мой приятел си е направил блог. Понеже ми е интересно какво пише, отивам да прочета. Чета, но се оглеждам и наоколо. Съзирам лесен начин и аз да си регистрирам собствен блог. Воден от вегетативния стремеж да се попълват всякакви формуляри в Интернет, си регистрирам собствен блог. Качвам няколко стихотворения – безумни, но това си го знам само аз.
На първия си постинг пиша коментар сам – не за друго, а за да видя как работи опцията. Разбира се, коментарът е част от постинга, само че с промяна на самоличността на епическия повествовател. Игрички... Качвам още няколко стихотворения, които събират по около стотина посещения, но коментари няма. Експериментирам с други, вече употребявани, текстове.

Радиопиесата е текст, който не само е употребен, но и с който е злоупотребено, доколкото е излъчван в национален ефир в няколко последователни новогодишни програми. Публикувам този текст. Той носи повече посещения на блога ми, а се увеличават и коментарите. Появяват се лични съобщения. От жени, заинтригувани от душевния мир на този смешен автор. Освежаващо, признавам. Понеже публикувам пиесата всеки ден, докато се изчерпят епизодите (както и бях заявил, че ще направя, още в началото – факт, който лесно, може да се провери, защото не съм трил нищо от блога си), влизам в „блогърски” ритъм и за първи път започмам да усещам реакцията на публиката. Зашеметяваща реакция! Зашеметяваща най-вече с това, че се разразява буквално за часове. Пък и броят на посещенията става сериозен.

Никога не съм бил писател. Да наречеш „писател” човек, който пише текстове, е все е дно да наречеш човек, койно чете текстове „читател”. Дори второто го намирам за по-естествено от първото. Писателят е човек, който не само пише текстове, но и не прави нищо друго. Писателят, също така, е човек, който разчита да му се плаща за това, че пише текстове, и се надява това плащане да издържа него и семейството му. Ето защо аз не съм писател. Което, разбира се, не означава, че не пиша текстове. Напротив, пиша много текстове, но кои от тях са художествени – това не знам. Знам само, че повечето не са. Художествеността е винаги многозначна, лукава и предлагаща възмоности за различни тълкувания. Такава е художествеността...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

Дневникът на графомана Луциус – част ІІ


Ровя за текстове из компютрите и намирам т.нар. „Размисли и реклами”. Това са кратки текстове с простичка история. Историята е такава, имам приятели, които пък имат списание. Искат да си го рекламират, аз пък имам билбордове. Аз им давам билбордове, те ми дават страници в списанието. Те запълват със своя реклама билбордовете, които съм им дал, аз обаче срещам трудност със запълването на страниците, които съм получил. На някои от тях рекламирам собствени дейности. На други рекламирам клиенти. Но пак остават. Тогава започвам да пиша глупости на тема „реклама”, с които да ги запълвам. И ето, вече имам десетина такива глупости, които впрочем се приемат добре от читателите. Намирам тези глупости и започвам да ги публикувам в блога. Хората ги харесват. Аз пък съм окрилен от това, че хората ги харесват.

Страниците в списанието изпращам за публикуване всеки понеделник, след което ги качвам на блога. А кога нещата се обръщат обратно – не заная и не помня. Както публикувам в блога текстове от списанието, така изведнъж започвам да публикувам в списанието текстове от блога. Става така, защото за списанието пиша веднъж седмично, а за блога – когато си поискам. Тоест, повече от веднъж седмично, особено в началото, когато вървя нагоре към билото, преди да го преваля.

Ставам все по-добър. Или поне по-добър в размишляването за рекламите. Това, което пиша за блога, е много по-хубаво от онова, което пиша за списанието. Дори за списанието спирам да пиша, обиден от начина, по който публикуват един текст, написан за блога. Нещо повече – свалям техните реклами от моите билбордове и спирам да публикувам моите реклами на техните страници. С две думи – избирам публиката в блога пред публиката в списанието.

Откривам нов свят. Тук има много хора, които не търсят анонимност, а застават с имената си пред другите. Тук има много хора, които още не са навършили 25 години, а владеят словото и текста така, както мнозина не успяват да ги овладеят до края на живота си, въпреки че са образовани и пренендират, че са практикували. Тук има много хора, които са позитивни и много хора, коита са искрени, когато са позитивни. Естествено, тук има и хора, които римуват „ден” с „мен” и „изходя” с „проходя”, но нека римуват – има ли право графоманът да обсъжда другите графомани!

Откривам и класациите. Не разбирам как удоволствието от писането и вълнението от това да ме четат и оценяват, отстъпват място на спортната треска да трупаш посещения и коментари. Все по-често посещавам статистиките. Гледам кой е чел и кой е гласувал. Гледам кой е чел, но не е гласувал, и се мъча да отгатна защо. Разбирам, че ако някой текст попадне в „избрани”, той се радва на много повече посещения за много по-малко време, отколкото текст, който не е попаднал в тази селекция. Започвам да мисля какво се харесва на редакторите. Няма правило. Веднъж им харесва, веднъж не им харесва. Но все пак има някаква закономерност…


СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...


Дневникът на графомана Луциус – част ІІІ



Кое от двете? Забелязвам, че сред избраните постинги в началната страница почти безпроблемно попадат по-публицистичните текстове, които се занимават с конкретни реклами и най-вече с разобличаването на тяхната манипулативност. Напротив, текстове, които са по-фикционални, по-отвлечени и в крайна сметка по-литературни, не се котират особено и аз отдавам това на обстоятелството, че те се занимават повече със самите себе си и изразяват не противоречия от действителността, а главно болезненото чувство за хумор на автора си – жлъчно, понякога претенциозно и често такова, което не интересува никого. Изводът е съдбоносен и фундаментален – не е толкова важно колко шлифован е текстът, какви стилистични фигури използва и какви образи създава. По-важно е той да разказва за неща, които интересуват читателите, а не за неща, които интересуват автора. Тоест, колкото и важен да е понякога въпросът „как” (въпросът за кода), все пак най-важният въпрос е „какво” (въпросът за посланието). Удоволствие от четенето е редно да изпита предимствено публиката, а не пишещият, защото писането е комуникация, а не ексхибиционизъм. Дотук всичко е чудесно, но обратната страна на тази чудесност е дилемата – дали, пишейки, да кажем това, което имаме да казваме, или да кажем онова, което публиката иска да чуе. Кое от двете? Въпросът е деликатен, особено когато нямаш какво толкова да кажеш, което е през повечето време.

Започвам да проституирам. Да, точно така. Везните се накланят към избора да се пише това, което хората искат да четат. Започвам целенасочено да гледам рекламни блокове. Започвам да обмислям и планирам текстовете си така, че да се увеличи вероятността те да попаднат в селекцията и оттам за кратко време да съберат много посещения, коментари и гласувания. Нещо повече – започвам да посещавам блогове, които не ме интересуват, и да гласувам за тях с надеждата някой да ми отговори със същото (в собствена защита ще кажа, че направих това само един-два пъти, след което се отвратих от себе си и спрях да го правя). Ето, дори сега, когато пиша този текст, толкова наподобяващ искрена изповед, аз пак не съм искрен. Ама изобщо не съм искрен. Или аз съм патологично недоверчив и затворен, или съм като всички хора, които по принцип са неспособни да споделят публично, дори да измислят хитрости от рода на „Мило дневниче, ще те чета само аз”. Написаното е казано, казаното е изкрещяно, за да бъде чуто. Ръкописите не горят, пише Булгаков и очевидно е примирен с това.

Започвам да се изчерпвам. Изпитвам ужас от откритието, че трескаво се стремя да повторя успеха на текста, който е събрал най-много интерес и одобрение. Но ако го повторя екстензивно, ще стана банален, а ако не искам да го повторя, ще трябва да се надскоча с нещо ново. Докога ще мога да се надскачам? Започва да ме изпълва паника.

Винаги има друг начин. Започвам да флиртувам с други блогъри. Хитрувам, за да ги провокирам да посетят блога ми и евентуално да гласуват за него. Междувременно обмислям да се свържа със собствениците на сайта, да намеря механизми за въздействие върху тях и по този начин да влияя на редакторите, че да ме включват всеки път в „избрани постинги”. За целта съм готов да впрегна връзки. Ама много сериозни връзки. Разбира се, механизмите на такова влияние не са литературни, но вече кой се интересува от това! В крайна сметка аз не съм литератор, а лобист! Майната им! Вече съм готов на всичко! ПУБЛИКУВАЙТЕ МЕ В „ИЗБРАНИ ПОСТИНГИ”, БЕ!

Тогава „Радецки” пристигна със гръм! Съвсем случайно попадам на реклама на сайта Bgliga.com. Вдъхновяващо пространство, където можеш да менажираш виртуален футболен отбор, като влагаш в него истински пари. Интерфейсът е много интересен. Регистрирам се.

Футболен мениджър – това съм аз! Тренирам си отбора, купувам си играчи от трансферния пазар, създавам си детска школа, играя приятелски срещи. Сърцето ми пее! Сутрин рано, вместо да ровя статистиката на блога, следя игровата и физическата форма на играчите си. Вместо да дебна реклами, ровя в списъците на трансферния пазар и търся скъпи звезди. Ето, Бербатов вече е мой!

Днес е първият ми истински мач. Побеждавам с 12:0. Е, не съм ли мениджър?!

Мениджърите също ги класират. И не само ги класират, ами печелят примамливи неща като купа и анцуг, статуетка и анцуг, само анцуг, фланелка и шорти и прочие. А в блога какво дават? Таратанци!

Искам да съм в класацията. Кой е собственикът на BG Liga?...