автор: angar

Когато през 1982 година написах поемата “Командир”, усетих, че наистина съм поет. С нея надскочих личното; написал бях нещо, което касае цялото съсловие и реших, че трябва и да направя нещо за издаването й!
Показах я на поета Иван Карадачки – който ръководеше литературните клубове в армията, и той я хареса. “ИзпратИ я във Военно издателство - ми каза. – Сега излизам в отпуска, но като се върна ще видя дали не мога да помогна с нещо. Само ей тая част я изхвърли! Ето това:

За командирските черти
бих писал, ала няма смисъл:
какво е командир - до мен -
друг по-способен, е описал.
Като Дзержински в МеВеРе,
той е за пример във войските!
Мъжествен и кристално чист,
макар не “Първи журналист”,
той във народното съзнание
с две книги: с книгата “Мургаш”
и с “Командирът...” – ще остане.”

- Никога не се обвързвай с такива неща! – каза Карадачки. - Защото не ги знаеш какви са и каква утре ще е оценката за тях!

Изпратих ръкописа. Отговориха ми, че поради липса на художествени качества той е отхвърлен.

Главното за едно произведение е да бъде написано. Но важно е то и да се появи навреме. Моралът на обществото се променя толкова бързо, че много рядко нещо, написано днес, може да се чете и след трийсет години – пише Марк Твен. Така впрочем е и с моята поема – само петнадесет години след написването й от осем части само три: хумористичното въведение за офицерските звания, частта за родния край и тази за любовта и изневярата, все още ставаха за четене.

Затова реших да я издам сам. Макар вече да не служех в Долна Митрополия, познавах се с печатарите от военновъздушното училище. Запитах дали могат да ми направят една книжчица – сто бройки, на офсетов печат, около 40 странички – виждал бях лекции, подвързани по този начин. Казаха ми, че няма проблем – но ще ми струва по 5 лева на страничка. По онова време за пет лева се купуваше тройно повече сирене, отколкото днес, но не ми се видя скъпо. Изпратих им парите и текста, напечатан на пишеща машина, и през февруари 1983 година книжката стана.

“Поемата “Командир” е написана убедително, страстно, ясно и искрено. Какво е лейтенант, капитан и майор, кой е щастлив, какви заплати получават военните, къде се раждат децата им, какво казва Енгелс за изневярата, ще живее ли Наташа – отговор на тези и много други въпроси ще намерите в нея!” – пише в анотацията на гърба на титулната страница. Такава нескромна анотация може и да дразни, но е вярна – на всички изредени въпроси в поемата е даден отговор!

И преди издаването й в компании бях рецитирал части от поемата. Някои оставаха шокирани, други се възмущаваха, но повечето силно я одобряваха. Раздадох няколко бройки на познати и повечето казваха, че е много хубава, но дали бяха искрени?

Затова взех пет книжки и отидох при книжаря във Военна академия. “Искам да си издам книжка със стихове – му казах, - но не знам дали офицерите ще проявяват интерес към нея. Моля те да оставим тези книжки тука, за да се види дали някой ще прояви интерес.”

Книжарят се изплаши. “Не, такива неща не може! Не ме забърквай, не ме занимавай! И дума да не става!”
Опитах се да го уговоря, че няма нищо нередно. Че от него нищо не се иска, освен книжката да постои една седмица някъде на щанда. Че ще ми направи огромна услуга! Че аз поемам цялата отговорност – нали съм офицер, еди къде си работя, ето ми документите, телефона, всичко!
- Е добре, и каква цена ще й сложиш?
- Един лев.
- Един лев! – подскочи книжарят. – Ти знаеш ли кое струва един лев! Ето това струва един лев! – и той свали от лавицата една книжка с цветна твърда подвързия, и при това се оказа, че цената й е 47 стотинки.
- Един лев! – настоях аз. - Защото ако за един лев не я купуват, значи че не е хубава и няма да я издавам!

След няколко дни книжарят ми позвъни.
- Обаждам ти се за книжките. Ела да ти дам парите и ако можеш донеси още, че питат за тях.

Страшно се зарадвах!
- Благодаря ти много! Пари не ми трябват. Но ще мина някой ден да донеса още няколко бройки.
И занесох още 10 бройки. И след още две седмици – още 15 бройки. А след още две седмици той пак ми се обади за още, но аз отказах – не, повече бройки нямам.

Чудесно изживяване е – да влезеш книжарница отрупана с книги, коя от коя по-лъскава, но които не се купуват, а твоята невзрачна малка книжчица – с корица от картон, тъничка като тетрадка-речник, като врабче сред жар птици, с астрономическата цена от 1 лев - не се задЪржа!

Но това, разбира се, беше между другото, и аз скоро забравих и за книжаря, и за книжката въобще.
Докато един ден в канцеларията ми не влезе офицерът по контраразузнаването.
- Ангеле, издал си си някакви книжки?
- Да. Е, и?
- Имам заповед да ти ги прибера.
- И мислиш ли, че ще ти ги дам?
А ние всички бяхме приятели.
- Влез ми в положението – до 12 часА трябва да докладвам, че съм ти иззел книжките. Какво да правя?!
- Виж какво – претърси ми чекмеджетата, колкото книжки намериш ги вземи и докладвай, че си ми ги прибрал.

А след обяд влезе секретарят на партийния комитет.
- Ангеле, началникът на политотдела те вика. Трябва веднага да отидем при него.
- Да тръгваме – казах и излязох в коридора.
- Ама чакай, чакай малко! Спри се да помислиш малко! Знаеш ли за какво те викат и какво ще отговаряш?
- Предполагам че е за книжката.
- Е, щом знаеш за какво е, значи си помислил и какво ще отговаряш.

При началника на политотдела се бяха събрали като на съвещание.
- Ангеле, ти си си издал някаква книжка.
- Тъй вярно.
- И искал ли си за това от някого разрешение? Не знаеш ли, че нямаш право?
- Не мисля че нямам право. Знам че е забранено да се проповядва война, расова ненавист, порнография и пр., но такива неща в книжката ми няма.
- И къде си я издал, кой ти я издаде?
- Намерих къде.
- Добре, това можеш и да не го казваш, ние си имаме други начини да го разберем. А защо не си се опитал да я издадеш по законен ред, във “Военно издателство” например?
- Опитах, но оттам ми я върнаха - поради липса на художествени качества.
- И къде и как я разпространяваш тази книжка?
- Никъде. Раздал съм няколко бройки на познати.
- А някъде да си я продавал?
- Няколко бройки бяха продадени в книжарницата на военна академия. Но само за да разбера дали се харесва.
- И каква е тази книжка, какво й е съдържанието?
- Не мога да го кажа с две думи, но няма нищо особено.
- Как да няма! За офицерите, за заплатите, за съпругите на офицерите! Ти замислял ли си се ако книжката ти попадне в радио “Свободна Европа” какво предаване могат да направят от нея?
- “Свободна Европа” това им е работата – те и от “Ода за СССР” могат да направят такова предаване.

Имаше и още някакви въпроси, след което началникът на политотдела, с едно сравнително кротко конско – колкото за протокола – реши да омекоти нещата. Че така не може, че къде ще му излезе краят, ако всички започнат като мене, че трябва да осъзная грешката си и да я поправя, като си събера всички раздадени и продадени книжки и ги унищожа.

Аз обаче не схванах тактиката и продължих да се държа геройски:
- Другарю генерал! На вас преди няколко часа са ви казали за книжката ми. Но аз съвсем не съм я издал случайно, това съм го обмислял с месеци. Жена ми каза: “Семейството или поемата!” Аз казах: “Поемата”! Вие казвате: “Службата или поемата!” Аз казвам: “Поемата!” И ако някой каже: “Животът или поемата!”, аз пак ще кажа: “Поемата!” И не защото я смятам за много хубава! А защото просто смятам, че никой няма право да ми забранява!

- Добре де, няма ние да го решаваме този въпрос. Но ти се приготви за най-лошото. Свободен си!

Беше през лятото, излизах в отпуск. Знаех, че след два месеца - при разстановките - ще ме уволнят. Разбира се, на жена си нищо не казах – защо предварително да се тревожи. Но сам бях прекрасно настроение и разположение на духа – и да ме изгонят, напусках армията без с нещо да съм се изложил.

Тогава и не знаех как се посреща поемата. Книжките които бях раздал, както и тридесетте продадени книжки, като в морето потънаха. Ни вест, ни кост, никакъв отзвук. Само веднъж ме срещна един познат - капитан-летец, дошъл за прегледи в авиолекарската комисия.

– Другарю майор! Аз съм единственият щастливец в полка, който има вашата книжка! Навсякъде където се съберем, я рецитирам! За пръв път виждам за нашата професия да се пише истината такава, каквато е, без някаква приповдигнатост. Само едно ще ви помоля – ако имате да ми дадете още една книжка, защото тази вижте я на какво е станала! – и извади от чантата си една безобразно оръфана книжка.

Обади ми се по телефона и една от преподавателките по руски във Военната академия, рускиня. С нея освен че се познавахме от когато бях слушател, и семействата ни бяха познати.

“- Ангеле, ти си направил някаква книжка?
- Откъде разбрахте?
- Ами тука слушатели разказват.
- Сигурно някой мой колега или познат?
- Не, не твои познати. Непознати. Те даже име не знаели. Ангел Иванов казват! И аз като казвам да не би Ангел Чортов, и те тогава казали да, той!
- А как я възприемат, харесали ли са я?
- Да, много са я харесали, просто във възторг!”

Върнах се от отпуск, започнах работа – никой нищо не казва. Запитах секретаря на партийния комитет: има ли нещо по моя случай? Ей, казва, те си мълчат, и ние си мълчим, и ти си трай, може пък всичко да се размине! В Главно политическо управление трябваше да го решават!

А в главно политическо управление работеше мой бивш командир. Позвъних му. Така и така, имах проблем зарад една книжка, има ли някакво решение и какво е?
- Да, вярно че имаше такъв случай, обаче докъде е стигнало и има ли решение не зная. Но ще проверя и след обяд ще ти се обадя. Става ли?

Обади ми се и каза:
- Тука случаят се счита за приключен! В съдържанието на книжката ти няма нищо осъдително и единствената ти грешка е, че си тръгнал да се самоиздаваш, а не си го направил по законен път!

На другия ден казах на офицера по контраразузнаването да си ми върне книжките. Беше ми взел девет книжки.
- Ще ти ги върна, ама само ако една от тях ми надпишеш! – каза той.
- А знае ли се откъде е тръгнало, кой ме е натопил?
- Да. Сигналът е постъпил от редакторите на “Българска армия”!

Това най-малко бях очаквал. Наистина по едно време се бях отбил в редакцията – там работеше мой познат, казах им че съм си издал книжка и им оставих една бройка. Вместо да ме поздравят обаче, те се възмутиха – кой ми е разрешил и как така си позволявам да се самоиздавам. За тях това сякаш беше върхът на престъплението! Че какво лошо и кой може да ми забрани? – учудих аз.

После, след като разбрах че от тях е тръгнало, един ден се отбих и запитах: защо сте го направили – вие, които би трябвало да поощрявате такива прояви?
- А ти какво си мислиш, че можеш безнаказано да пишеш всякакви неща ли?
- Че какви неща? – смаях се аз.
- Че какви ли не – всичките ти неща са такива! Ето какви! – И моят “приятел” ядно отвори едно чекмедже и измъкна книжката, която им бях оставил. ОтвОри я наслуки – улучи се страницата за “Свети петнайсти” – денят на получаване на заплатите, и зачете:

“А вечерта над масата самичка,
жената на военния седи -
банкнотите по разходи реди.
Подпира на юмручето брадичка,
брои и смята, пак брои и смята,
пък с две ръце се хване за главата...”

Такова ли е според теб положението, отчаяно, ...?

Махнах с ръка и си излязох. Какво да им се сърдиш. И тогава имаше офицери получили звания дори без военно училище, и службата им преминала само в канцелариите на редакциите.

Но защо го пуснах това.
Защото сега се втълпява, че при социализма хората с нищо друго не са се занимавали, освен да се следят, да доносничат и се топят взаимно. Наскоро по радиото някаква разправяше, че по времето на социализма е било забранено да се празнува великден, и как хората скрито са боядисвали яйцата, и как са се криели едни от други. Пълни глупости!

Моите най-ранни спомени са от петдесетте години. И никога в градчето ми празнуването на Великден не е било забранявано. Всяка година всички семейства са багрели яйца и децата са ги носели по улиците и в училище, и са се чукали с тях! Навсякъде са се месели и пекли козунаци, във всяка махала се правеха люлки, и от Великден до Гергьовден хората се люлееха на тях и се надпяваха с великденски песни! Днешните водосвети и литургии ги нямаше, но не защото някой ги забраняваше – а защото просто хората нямаха нужда от такива! А ако някой някъде нещо е забранявал, просто е трябвало да се намери друг, който да му каже да си гледа работата!

Както и за книжката ми: хората, които по задължение би трябвало да ме санкционират, не го направиха; не го сметнаха за престъпление; бяха доброжелателно настроени и не направиха от мухата слон. Докато други, на които хич не им влизаше в работата и без никой да ги е карал, се показаха по католици от папата. И да можеше как – да ме размажат!
Но ако някой е правел гадости, клеветял и доносничел, към това го е подтиквала не толкова системата, колкото собствената му природа.