автор: tot_amon

Затворих ви за думите, уши, резето спуснах,
но в моя дом все още се говори за изкуство.

И нито в хленчене, ни в мъдрословия угодни
аз позволявам някому да споменава името господне.

Но въпреки влечугите, наслузили света, поете,
във разума ми пак е и ще бъде много светло.

И няма да напусна скоро на поезията храма,
и пак желязно ще остане, зная, поетичното ми рамо,

че лющи се и рони се мазилката от горните етажи
на сградата, градена с жар от Яворов, от теб, от мене даже.

(Че трудно се намира вече някой, който да държи отвеса.
Големите ги няма - безмоторната машина ги отнесе.)

Стените и - величествени и доскоро устремено прави,
сега дори и лекият ветрец, повярвай ми, ги изкривява.

Стои единствено площадна и непревъзмогната стената,
до която ти изгуби безвъзвратно не един приятел.

И много други викаха след тебе и се мъчеха да пишат,
но и сега отдолу преминават само мъничките мишки.

Мария се омъжи, а торбата с хляб и сладки диви круши
прахът отдавна е покрил в следобеда на спомена и душен

и няма вече глас, за да извика и на всички да докаже,
че имала е всичките мъже на този свят. И Господ даже!

Потънало е някъде далече и дълбоко в океана
сънуваното и мечтано златно руно. Има ли останал

поне един моряк на палубата, или всички при кръчмаря
пропиват бялото на своя кораб, без дори да разговарят?

Дори да е така, все още сила е останала в ръката
да вляза непокорен, но смирено в храма свят на тишината,

пред светлата икона на поезията с немите си пръсти
със честен кръст, поете, с опростени грехове да се прекръстя.