автор: biser4e

Дълбока е пред портите реката,
но може само с дъх да се преплува.
Когато искам нещо да ти кажа,
и несъмнено искам да ме чуеш.
Тогава деветте ми страшни братя,
които не умеят да сънуват,
забравят, че са тук, за да ме пазят,
защото самодивите ги любят.
Тогава паля лудия си огън,
събличам тайно свилената риза,
тогава и душата ми е гола,
обгърната с единствената мисъл,
че искам най-дълбокия ти поглед,
във който непрестанно да потъвам,
когато много жадно ме докосва,
докато между пламъци танцувам,
докато ветровете носят песен,
с която ме целуват по очите...
Когато ме усетиш неизбежна,
реката ще те пусне да ме имаш.
Тогава, всъщност, ще отворя
вратите на високата си кула.
В мига, когато, тъмнооко,
въздухът със пламък се целува.
...След малко слънцето ще плисне.
Дано да не пропуснах нещо важно.
До утре има време да помислиш
какво ли съм поискала да кажа...