автор: nig

мрачен съм, потънал съм във зимата
на спомените (замразените)
и мият от снега сълзите ми,
мият от смъртта очите ни
във тръните, във храстите заплетени.
и чист ми е домът, изринат е
от преспите във бурите натрупани,
пътеките към мене са задигнати
от мислите във тъмното безлуние
а подстъпите към стените – сринати…

гостите ми тук са само птиците
през зимите ми безрезервно минали

декември 2005 г.





Е, това съм го писал отдавна, но сега преглеждайки старите си неща, емоциите от онова време, някак се завръщат… Четейки тези редове, усмивката ми се разтегля до неподозирани размери, за което са виновни всички тези хора в живота ми, които бяха до мен и във добри, и във лоши моменти, които не се отказаха да търсят пътеките към дома ми, дори когато това беше почти невъзможно. Това са всички, които по един или друг начин са пресекли маршрута ми и са оставили знаци по него, всички, които имат поне един урок по летене в живота си. Знам, че повечето от тях дори и не подозират, какво място заемат в съзнанието ми, и може би никога няма да прочетат това, или пък ако го видят, сигурно не биха се досетили, че говоря точно за тях, но това не може да ме възпре да им кажа едно голямо: Благодаря!