автор: sradev

предишна
Наядох се отровния корен на злобата, подправих го с киселия на алчността и се захванах за работа. Дърпам един, късам друг, бутам, катеря се...

И по едно време забелязвам, че не мърдам, а дори нещо ме тика назад, надолу.
- Инту, викам, какво е туй?
- Лошо си я подхванал, с отчаяние. И за това корена му расте.
- Да го делна?
- Това ще бъде съвсем отчаяна постъпка.

Верно, Отчай с Отчай не се лекува, а с Отводка. Пийнах една за кураж, втора за посилване, че като ме хвана смешното - хиля се на всяка дреболия. Не е за вярване, но и среден мини-стер да ми покаже някой - и на него щях да се изхиля. И корена запълзя обратно, по-леко стана и дори го яхнах да ме вози нагоре.

Не щеш ли препречиха ми пътя два преплетени корена. Нещо се ритаха и щипеха. Посегнах, така на майтап да ги отскубна...
- Недей, развика се Инту. Не ги пипай, че ще си изпатиш!
- А те кои са?
- Погледни внимателно.
Гледам, единия изсъхнал, крив, разклонен, черен и зъбат. Аха, този е на страха. А другият - мек, надут, дебел и хлъзгав. Ясно, този е Ленивия. Просветна ми - борят се кой да пази лозето на съседа. Все така правят откак се помня. И като дойде Ищах за чуждото и вдън-земя ги потири. Ама като изям гроздето и той си отива, а тогава те почват да ме ядат барабар със Съвестта. Но тя си е на мястото и веднага се обади:
- Гроздето е кисело!
Свиха се малко тия коренаци и се отвори път. Добре, че не ги пипнах. Че като скубнеш от страха и той нови разклонения пуща: по-силни, по-черни; а пукнеш ли Ленивия и едно такова те залива...