Горят камбаните -
подплашени
от единичен детски вик,
от шумното
на листопадите,
в началото на искрен стих.
До черно стенат клоните -
самотно съмнало дърво,
не знае що е истина,
покорство или зло.
Проточили се
под мостовете -
пресъхват плачещи реки,
без спомени за мястото
където времето боли.
И бели са от питане,
на птиците в гласа,
неспазилите ритъма
от гордост пламнали лица.
В един отчаян вик
на опърничава вълна,
на премълчана истина,
вървиш към пропастта,
а истината е една -
и питащите и незрящите
са глухи във нощта.
На изхода на времето
керванът се стопи!