автор: Nadya

/из спомените на един луд/

Днес ще ми оперират усещанията…през последните години са нараснали като злокачествени тумори с много метастази. Казват, че било безболезнено, необходимо е само да не се събудиш след упойката. Просто заспиваш и оставаш в съня си, а те моите сънища отдавна се губят зад една тайна завеса, цялата в кръпки, разноцветни като парцалените черги на баба. Мечта ми е да видя какво има зад нея. Дано не отрежат усещанията ми и в сънищата…
Преди години опитах да ги отровя с приспивателни.Не се получи, по-късно разбрах, че съм наблегнал повече на коняка. От тогава нещо ми прещрака в мозъка и станаха по-силни. Сега, като се замисля, в последно време много не ми се отдава мисленето,то май едните усещания са ми остнали. Затова ме сложиха при розите, че като се смесят усещанията ни, ароматът ставал по-силен. Най ми харесват жълтите рози, подхождат ми на очите. Като се вгледам в тях, зеленото на очите ми става синьо, като синята сянка на сянката на художника.Той скоро пристигна при нас и него го сложиха при розите, да подсилва цветността им. Вечер, когато загасят лампите, стаята започва да ухае на рози. Художникът ги рисува в тъмното с пръсти, жълти, като тия в градината, ароматът им е попил в кожата му.
Не знаех, че усещанията растат толкова бързо…Веднъж, загледан във врабчето, кацнало на перваза, се опитах да литна след него. Тогава разбрах защо са сложили решетки на прозорците, заради туморите, да не метастазират навън заедно с усещанията. Запомнил съм песничката на врабеца и когато имам силно желание за полет, си я тананикам. Откъде да зная, че това била любовната му песен, сега не смея да отворя прозореца… цял рояк врабчета са накацали по перваза и пеят.. Художникът забрави за розите и сега рисува врабчета, а на нашата стая започнаха да й викат музикална.
Влиза сестрата с табличка, а на табличката - подредени разноцветни хапчета против усещания.От както съм тук ме дрогират, а не знаят, че мен точно цветното най-много ме възбужда. Ставам като паун, разперил опашка, красив съм, но само аз го виждам. Добре, че на излизане затваря плътно вратата, тя отвътре е без дръжка.
Щото иначе, както съм се напапунчил,само едно огледало ми лиспа и ще станем двама.
Седмица преди операцията ме поставиха на затворен режим. Затворен тук означава, че вратата отново няма дръжка отвътре, освен това не се и отваря. Подават ти храната и хапчетата през едно прозорче, и гледат да е колкото се може по-безцветна. Крайната им цел беше да намалят усещанията ми, та да режат после по-малко. Да,ама не… да бяха сложили и капаци на прозорците, а то едно слънце, една заления, едно синьо на бели облаци. Само художникаът ми липсва, ама и аз съм хитър, бях пъхнал в джобовете цветни тебешири, че като се развихрих - жълти рози, червени лалета, син люляк на зелен фон. В стаята стана по-светло, а навън заваля. Нарисувах и дъжда по тавана. Целият се измокрих до кости, та се наложи да ме извадят от стаята. Сега се чудят какво да ме правят, усещанията ми станали хипер и преливат от ръкавите, на кичеста топола съм заприличал, скоро и мъхчета ще пусна…че като се замъгли около мен, може и да ме изгубят.
Точно тогава им дойде щурата идея да намалят усещанията ми с помощта на лист и химикал. Казаха ми:Пиши…и ме затвориха в специален изолатор без прозорци. Еее, точно това не бях го правил никога. Доста време се давих с мъхчетата, гъделичкаха ме по небцето, а и трябваше да мисля, пък то мисленето, трудна работа. От многото усещания, тялото ми беше олекнало, като балон,налагаше се да поизпусна малко въздуха. Спомних си как баба забъркваше чудни гозби,та колко му е и аз да забъркам едно стихотворение.

Как се пише стихотворение

Трябва да е необичайно тихо,
за по сигурно сложете слушалки.
Пригответе седем стъклени купички,
бройката съвсем не е от значение.
Първата я напълнете до горе с фантазия,
ако си нямате вземете на заем,
във втората сложете килограм еуфория,
намира се най-често по пазарите,
в третата бавно сипете грам меланхолия,
трябва ви само една скучна аудитория,
в четвъртата нарежете на кубчета страх,
за целта е необходим поне един зъболекар,
в петата добавете достатъчно сънища,
ако не сънувате,може и без нея,
в шестата стрийте на прах самочувствие,
не е необходимо да го търсите,ако го нямате,
седмата напълнете догоре със джин,
желателно с тоник и резен лимон.
Бавно смесете в метална каравана,
ако си нямате може и плстмасова,
след като се получи смес,хомогенна,
поканете си нечия чужда муза
/винаги може да излъжете,че е ваша/.
Сложете две,три свещи на масата,
за удобство облеклото е излишно.
Налейте в кристални чаши,
ако нямате,може и стъклени.
Готови ли сте стихописане?;)

Е...това е!Наздраве!
Да ви е сладко стихотворението!:))

После стана необичайно тихо в главата ми, вълните от усещания тихо се разбиваха в прага на изолатора. Химикалът беше черен, а листът бял, само ръцете ми още ухаеха на рози. В главата ми избухваха букети от спомени, отново бях малко дете и в ръцете ми беше най-цветното хвърчило. По-късно си спомних, че никога не съм имал хвърчило. Навярно точно в този момент съм успял да дръпна шарената завеса и съм се отнесъл в сънищата.
Вървя си аз по един път, краката ми потъват до глезените в облачета прах, а над мене е синьо,синьо. Отстрани на пътя, тополи, високи и стройни, поне сто годишни, а малко по-нататък - кокичета, едни такива мънички, белички. Отклонявам се от пътя и краката ми потъват в гъста лепкава кал, а в ръцете ми - бял букет от кокичета. Те да били блатни, ама аз не знаех. Продължам бос, краката ми черни, а ми е хубаво, щото си имам букетче за мама. Залайват кучета, надушили са усещанията ми, нали ги оставих на белия лист/тия трябва да са нови/. На мястото на портичката - висок зид, а къщата я няма. Заболя ме някъде от ляво и приклекнах да си привържа обувките, бях забравил, че съм бос. Тогава видях дупката в зида, надничам и старата лозница се заплита в очите ми. Красавица…оцеляла е,вдишвам аромата й и виждам баба - седнала зад големия стан, совалката трепка в ръцете й, а шарената черга се е проточила като змия. Сините й очи гледат през мен, не ме вижда. Опитвам се да извикам, нищо не се получава…Забравил съм си гласа в изолатора. Мъчаливо сядам на старата люлка под ореха и усещам топлината на мама и тогава се сещам за кокичета. Обръщам се, няма никой, сам съм, много, много сам. Някъде щрака ключ и ме връща в изолатора.
Усмихвам се и те ми се усмихват, ама още не знаят, че отново съм се заредил с усещания. Поглеждат към краката ми…боси и кални, а в ръцете ми букетче кокичета, блатни. От тавана виси люлка, дървена и все още се полюлява. Гласът си намерих, изпаднал върху белия лист. Запях… фалшиво, но с хъс, оная песничка на баба ми, дето винаги вървеше след совалката. Усмихвам се по-широко, а отвътре ме боли от усещания.
Стана им интересно защо съм се разпял така и взеха да ми припяват. Бях ги заразил с усещанията си. Ами сега…кого ще оперират по-напред. Тогава разбраха, че усещанията ми не са никакви тумори, а вируси. Иди, че ги лови…пък за рязане и дума не може да става. Затова решиха да ме подложат на електрошокова терапия, с ток ще ги пържат/мен или тях, не разбрах/. Навключиха ми едни контакти по главата, едни шарени жички и ми казват, няма да боли, ти само си кротувай. Пускат тока, а аз нищо не усещам, само гледам жичките започнаха да вибрират, заприличах на таралеж с бодлите навътре. После нещо взе да пука…хайде, викам си, изтече ми мозъкът, а те пустите му вируси с вируси, да обичали електриката и танцуват по кабелите. Цялата стая се изпълни с усещания, а на мен пръстите ми изтръпнали, нищо не усещам.Най-накрая викат - си излекуван…да ама не. Щом дръпнаха щепсела и всичко си дойде на място.
Върнаха ме в стаята, тая с художника, и хукнаха да решават проблема, че както е тръгнало скоро, всички ще бъдат заразени. Аз се поуспокоих и усещанията се поукротиха…знаех, че е само временно. Затворих очи и зачаках завесата на кръпки да се вдигне. Беше ми домъчняло за мама, та реших да й направя една визита в рая. Знам, че е там, няма къде другаде да е отишла. Винаги съм си мислил, че раят е градина, дърпам внимателно завесата и какво да видя. Едно синьо прегърна погледа ми, раят да бил море, а аз не знаех. Ами сега , като не мога да плувам, но желанието да видя мама надделя и се престраших. Сега му е времето да се науча…но не се наложи, вървя си по вълничките, не потъвам, те усещанията ме държат отгоре. А в морето къщички, пред една от тях, мама. Усмихва ми се и протяга ръце към мен за ориентир. Влизам вътре, чистичко и подредено, само както мама умее. Направила ми е от любимите кифлички, цялата стая ухае на детство. Разплаках се от щастие и гледам и морето се развълнува и стана по-солено. Опитвам се да прегърна мама, но не мога, тогава разбирам, че съм в съня си и изобщо не ми се тръгва. Тук искам да си остана завинаги.
Събудиха ме врабчетата, не пеят, а се надвикват, сякаш искат да ми кажат нещо, а не знаят колко много съм им сърдит, че ме разделиха с мама. Огледах се, вратата отворена, художникът го няма и веднага реших, сега му е времето. В бързината забравих и палто и обувки…само да не съм тук. Те, усещанията, са си мои, както и камъчетата в джобовете ми, как без тях ще се виждам с мама.
Сега живея с клошарите под моста и всяка вечер си споделяме усещанията, заразил съм ги, но те не ми се сърдят. Започна нов епизод от живота ми, там където усещанията не пречат на никого, а дори в студените нощи ни топлят. Не знаех, че е толкова хубаво да имаш свободата си, розите да са рози, врабчетата врабчета и близо до теб, а не няколко стъпала отдолу. През деня обикаляме кофите за смет, събираме стари вестници и това, което е останало от усещанията на подредените хора. Не е много, може да се каже, че почти липсва. По обелките разбирам, кой колко е щедър на усещания. Започвам да си мисля, че живея в роботизиран свят, сивото е основният елемент и добре, че са клошарите, да внесат малко цветност в ежедневието. Те определено не са подредени хора и никак не ми е скучно с тях. Може да се каже, че по интелигентност надминават подредените, е понякога им липсва граматиката, та си я докарват с нещо по-силничко. Сред тях няма ментета, всичко е чисто и натурално, най-вече усещанията. Ръцете ми загрубяха от ровене по кошовете, косите ми заприличаха на антенки, улавям и най-малките вибрации по въздуха.
Обикалям снощи по главната улица, ризата ми натъпкана до горе с усещания, обръщат се след мен, но още не знаят каква зараза съм посял в очите им. Като се приберат у дома и ще им стане цветно, пък може и да се заобичат, не изкуствено и вежливо, а страстно и пролетно. Аз от кога я чакам тая пролет, че без нея се усещам повече от никой. По главната един народ, сякаш целият град се е изсипал, напомня за едно друго време. Тогава му викахме стъргалото, щото тъй си стържехме надолу - нагоре. Какви ти барчета или кръчми, една сладкарница “Захарно петле”, пиеш по една лимонада и бягаш пак на стъргалото. Ама ни беше весело и пъстро, усмивките ни залепени с шарено лепило по лицата. Тогава запалих и първата цигара, зад театъра и първата целувка пак там беше. Май ме е хванала носталгия…бързо свивам по една странична уличка и право при клошарите, а те цял ден ровили за усещания и ръцете им едни такива топли, топли. От далеч ги надушвам, по усещанията. Тоя път са попаднали на книги, ама нали са зле с граматиката, мен чакат. Книгите едни такива, оръфани, вехтички, остарели значи, но препълнени с усещания. Че като падна едно литературно четене на светлината на огъня, то на мен повече не ми и трябва и в тъмното си виждам. Посрещнахме луната, изпратихме луната, посрещнахме изгрева, никой не спи. Очите ни станали едни такива, кръгли, позачервени по края, а телата ни олекнали. Уж сме под моста, пък го виждаме от горната му страна. Чак колите започнаха да спират, набиват спирачки. Викам си, само някоя катастрофа да не стане, но нали сме разредили въздуха с усещания, пазим ги. На подредените взе да им става нещо /тия от колите/, очите им на нашите заприличаха, окръглиха се. Хванали са вируса…пущане няма! По-късно разбрах, че двама, трима от тях и писатели станали. По цяла нощ чукали на компютъра, я романче, я някое стихотворение.Мечта ми е да си имам и аз компютър. Ама къде ти по кошовете компютри, подредените си ги пазят, пръскат ги с разни спрейове, бършат си ги…Поне да знаеха какво да правят в нета, а те само по разни чатове, флиртче след флиртче, скачат от един на друг ник, като мухи на мед. Хич не се и питат, тоя/тая/ отсреща, има ли усещания, няма ли. Ще се поболее някое девойче, като го зарежат. И щото не ми се отдава много, много мисленето, преминах в действие. Не съм прост, бързо се уча, нищо, че съм малко изперкал от усещания. Днес в заличка, утре в заличка, пуснах си вирусите по мрежата. А сега да видят те как се правят свалки! Уж, свалки, свалки, а накрая те свалените. Затрепкаха им сърцата, на пеперуди заприличаха, искат да кацнат, а не могат. Започнаха антивирусни програми да си слагат, ама нищо не помага. Запрелитаха пъсъмца, пълни до горе с усмивки. А…те и подредените можели да усещат, ама трябвало някой да им покаже.Вечер се прибирам при клошарите, за да се дозаредя с усещания, а през деня в заличката. И както си щракам един ден и си пускам вирус усещанията, гледам на монитора сайт…поезия. Е, викам си точно за мен работа, тук ми е мястото. Аз нали правих опити да пиша, малко по принуда беше тогава, но тук може и да се получи. Че като се зачетох, за малко да забравя за клошарите, а те без мен не могат, чакат ме вечер да ги топля с усещанията си.Та за сайта ми е думата…, ама и хора, гледам оценки сложили…усещания можеш ли оцени? А един, от подредените трябва да е бил, минал с цяла кошничка единички, завист някаква. Не бил четен и бърза човека да си отмъщава. То тук търпение му е майката, щом имаш усещания, /а не се насилваш/, ще те прочетат и коментар ще ти напишат. Изби ме на поезия, обринах се от усещания. Така съм се нагълтал със стихове, на гърба ми криле напират да излезнат, едни такива, ангелски, белички. Таман, викам си, по-лесно ще ходя при мама в рая. Те тук не са от подредените, повече на мен приличат. Подбрах оня с единичките, разду се от усещания и се кротна човека, къде ще иде. Как не са се сетили ония от болницата в сайта да влязат…нали все усещания налитат да режат. Ще изрежат - трънки и да изпържат с ток не могат. Най-много да повредят някой и друг компютър, ама нали е техника, поправимо е. Навън се запролетило, а аз от сърфиране по сайтове с поезия не съм забелязал. Нали все по тъмно се прибирам. Болест е това нета, болест е, да знаете! Тръгвам да излизам, а върховете на обувките ми все навътре гледат. Дърпа ме нещо отвътре и се връщам. Пепелникът прелива, забравям да се храня, то нали съм заприличал на ангел и душевната храна ми стига. Контактуваме си, по усещанията си приличаме и се привличаме, не можем да се разделим. Уж, до…си казваме с усмивка, а не сме мръднали и крачка. То тук и влюбването не е като в реалитито, по-магнетично е някак, нищо че отсреща ти се пули само монитора. Усещанията са важни и вълничките, запарва някъде отдолу, запълзява нагоре и ти се насълзяват очите, пръстите като затреперят и граматиката почваш да бъркаш. Любов е това, казвам си и не си вярвам, с кофа вода не можеш я загасиш. Та затова съм забравил за пролетта, но тя сама ми напомни за себе си. Като се заизвиха едни котешки любовни напеви и на мен ми идва да завия, но не знам как ще реагират тия отсреща и си трая. Бавничко подготвям почвата, нали съм си ловец, отдалеч надушвам агънцето. Лошото е, че съм полигамен, та се страхувам да не обидя някой. Не ми се отразяват добре негативните усещания, разболявам се.По едно време, гледам, разлистил съм се, едни феромони, като наизскачали, пролетни, нали сега му е сезонът. Време е на бръснар да отида, че да ми ги поорежат, но не мога да отлепя поглед от монитора. Оставих си ги да растат и когато се прибирам вечер /то, ако не затваряха заличката, там щях да си осъмна/ се надпявам с котките. Те вече ме познават, по очите си приличаме, светят в тъмното. Нямаме нужда от улични лампи, сами си осветяваме пътя. Започна да ми се прокрадва луда идея, а бе аз да не съм котка?! Оглеждам се в една витрина, на човек приличам, само очите ми взели да пожълтяват и зениците ми не са кръгли, а на затворени скоби заприличали. Ноктите ми порастнали, нали си нямам ножички и други подобни атрибути.
Наближавам моста, а от клошарите и следа няма. Хукнали да гонят вятъра, дето размества облаците и нали е пролет и тях ги е чатнал хормонът. А и те си падат малко ловци, като мен, притаили се в засада край кофите и дебнат да се появи някоя от подредените с усещания. Та да си ги споделят на една кофа разстояние.
Прекарах една самотна нощ. Е, не съвсем щото усещанията ме събуждаха през час. Тъкмо се видя с мама зад шарената завеса и някой ме издърпа навън, а после ме парва с вълничка. Така съм се развълнувал по едно време, че щях да се удавя. Та цяла нощ, навън, навътре…на сутринта съм задрямал. Сънувам, че съм балон с форма на сърце, червен естествено, завързан със сини лентички. Под мен девойки, от хубави по-хубави и всяка държи по една лентичка в ръката си и дърпа към себе си. Ще ме разкъсат, ама като не мога да се събудя, не пада пустата му завеса и не пада. Започнах да викам, та тогава се сещам за карфицата в джоба си. Бодвам балона, той изсъска и се сви и те се отказаха от дърпането, че на кой му е нужен балон без въздух. Събуждам се от съсъка и гледам, една котка се присламчила до мене и ми дърпа конеца. Само тя останала, не разбрала, че съм спукан.Тогава реших, ще се връщам в реалитито. Разтварям криле да полетя/нали вече си имам/, правя два, три маха, нищо не се получава. Поглеждам нагоре, а то една сянка ми затиснала крилете и не мога да мръдна. Сетих се и започнах да и правя вятър. Къде с духане, къде с думички, поразместих даже облаците, но сянката си остана. Ама нали съм си умен, пораздвижих се малко и сянката се раздвижи. Е, те това е и хукнах да бягам, скрих се в една пещера, там сянката не успя да ме догони. Отдъхнах си…, ама за малко. Мислех, че съм сам, а тъмничко си беше в пещерата. По едно време усещам, че някой ми дърпа конеца. Едно девойче държи спукания балон и не го пуска, влюбило се казва. Как да й обясня, че бягам в релитито, без да я обидя. Тъй опитах, иначе опитах, не става. Тя се вкопчила в раменете ми, за малко да паднем под леглото и двамата. Сетих се да погледна под челото й, та се задържахме някак отгоре. Усмихва ми се, а усмивката й ухае на рози, протегнах ръка да я докосна, истинска е…Значи съм в реалитито, прескочил съм бариерата. Очите й като извори, ще ме удавят. В какви ли мръсни води съм газил до сега, че да не разбера колко е крехко началото. Май започвам да се влюбвам, къде ми изчезна ловната страст…само кучето се върти около мен и чака да му дам сигнал.
Спомних си за художника и затова че не успях да му благодаря за отворената врата, за клошарите, които ми дадоха най-шаренето светоусещане и малко ме заболя, че не съм ги прибрал в пещерата, ама какво да се прави като тук има място само за двама.