на синовете ми
Искаш ли да ти разкажа за черешата.
Когато бях и аз мъничка
не исках никого да слушам
и слушах - само себе си...
Във двора царствено стоеше
и с клонки всеки ден ме галеше.
Цветчетата си тя за мен постилаше
и всичко в бяло и зелено беше,
като цветът на детството...
Ухаеше неистово на чисто...
Като мечтите детските
и мислите, за някога.
Обичах да се качвам върху клоните
а после, чак на покрива да сядам
и да се вглеждам отвисоко в хората
и да си мисля,колко дребнички изглеждат.
И даже да ми бъдат малко смешни
във своите изгладени по ръбовете дрехи.
Като изпраните им от илюзии надежди...
Представях си и приказките как се сбъдват.
И вярвах в рицарите
в броните и мечове.
И вярвах във игрите -честните,
а после вярвах и в победите.
Така по цял ден можех да поглеждам към небето,
към слънцето,
и пак към себе си.
И вятъра да диря можех,
така зареяна .... със всичко да се сливам
и да усещам на живота дишането.
Прекрасно беше.
Старата череша
успяваше да пази всички тайни.
И спомените
връщаха се в мене
когато там и ти играеше.
Береше малките черешки в кошничка,
а после все за мен ги носеше...
Под нея си подскачаше на кончета,
на сляпа баба и на гоненица.
А после зимата изпи с студени устни
живителните сили на дървото.
И ти порастна.
Рядко виждахме черешата.
Забравихме дори,
че там сме били,
че тя се измори да храни мислите ни-
тъй сиви, от неволи опустели.
И да ни пази. И да дава сили.
И просто за да спре да ни боли,
отрязахме черешата,
намерихме причини...
А ти не знаеш сине
колко я обичах,
когато бях дете.
Да ти разкажа исках,
после минаха годините...
Ела,
ела при мене слънчице.
Във шепте ми тука погледни.
Набрала съм от старите череши.
За тебе пазя тези плодове
разцъфнали от моите мечти,
поливани със моята увереност,
отгледани
със много споделеност.