автор: sradev

Договор със Съвест

И така със Съвестта под ръка направихме крачка напред... и попаднахме в една съвсем непозната дупка.

- Внимавай,- казвам й, тук е непознато, ще трябва да се ориентираме по съвест.
- И по разум,- отговори Съвестта, и на мен тук ми е непознато.

Помъдрувахме, поразмислихме със Съвестта и решихме да повикаме на Помощ Интуицията. "Интуиция, Интуиция.." викаме до прегракване, ама никой не се обажда. Що така, никога не съм я гонил, не съм я обиждал. Питам Съвестта - и тя също много приятелски я карат с Интуицията. А сега защо не идва? Да не би да е болна? А може да е отишла на гости на Воля?
Извадихме ние едни заклинания на огън калявани, с дим и сажди полирани... дупката като че ли малко се смали, но от Интуицията ни следа ни мъгла.
Викнахме и Съня да помага.

- Чакайте,- каза Съня. Ако не знаеш къде си, то не знаеш и накъде вървиш. Това не ти е "Светлина в тунела"

Разказа на Съня:

Хубава, весела дама край мен.
Как бих искал да я изям.
Със нея съм засмен.
До нея не съм сам.
Тя води през чудни пътеки.
През тръни с усмивка вървим.
През страшното има просеки.
Страха при нея е дим.
Искам, искам да е в мен.
Прегръщам, преглъщам.
Още малко да я глътна.
Нещо се обърна, мръдна.
Потънах вдън-земя.
Там събуди се сега.

Споглеждаме се със Съвестта, ами сега? Вместо помощ - нова загадка.

- Абе, питам я, ти така по съвест какво мислиш за това?
- Види ми се от твоята торба. Като че ли за разума е време сега. Алчност виждам излишна, тя от сметките на разума се ражда.
- Добре, да го премислим. Съня казва, че тъкмо Интуицията да ми дойде и...
- Не, ти на сила искаше да я глътнеш.
- Е, да де, то все едно.
- За разума "все едно" не е същото за Съвестта, а още по-малко за Интуицията. Значи тя те е погълнала. По-голямото изяжда по-малкото.
- Тогава ние сме в Интуицията. А защо ли е дупка и нея я няма?
- Разума и по съвест и без съвест е все дупка. А Интуицията си има едно на ум и не влиза в своите дупки.