автор: vanilin

Звездите пак се трупат за вечеря
край пълната чиния на луната…
Градът се вслушва – сънен, начумерен, -
как тихо стъпва с мене самотата…

Заспахте ли, приятели? – Проглеждам!
Сред блоковете колко ли съм нисък?…
Забързано такси прегазва с писък
зад ъгъла последната надежда…

В очите ми се вглеждат безразлично
с избодени очи прозорци неми…
Бездомни котки в тъмното развличат
с интимни ласки зъзнещото време…

…В такъв момент – без завист и без злоба,
загребвам в парка шепа градска пръст…
Не ви желая болест, нито гроба,
а безобиден, разсъняващ земетръс…

Ванилин Гавраилов