автор: sradev

Връщам се в мишата дупка, поразчиствам разните планирани писани-недописани (виж последните) и какво виждам?

В едно ъгълче се свряла съвестта ми и трепери.
- Аха, ето те негоднице, къде си се свряла! Пак се готвиш да ме тормозиш! Абе, ти съвест нямаш ли!?
Че като гракна оная ми ти съвест, поставена натясно, че като се нахвърли върху мене - лелей, всички очи, и тия дет ги нямам ще издере.

-Абе садист такъв, и тук ли дойде да ме тормозиш! Каква съвест пък искаш сега от съвестта?! Да не съм ти матрьошка! Нито пък ме бива за Ванка-Встанка. Ти си моята съвест, ти си моят тормоз. Като ги наредиш едни искания - па така, па иначе, па честно, па много, па без пари, па на майтап, па да е сериозно.... А само да се обадя и веднага хващаш тоягата - да ме гониш, да ме биеш. Ето и тук - "хем всичките щуротии, хем порядъчно и свързано". И като почнеш да ги пишеш едниии... Но едва си отворя устата "първо чуй до край първият куплет, па тогава пиши" щуравата си "На баба ми за Хурката" и веднага с хурката та по мене. Казвам ти "Абе и майтапа го прави сериозно, с мисъл", "Като не можеш - не обещавай, като не знаеш - не планирай" и ти веднага с камъни по мене. Поне да бяха бъбречни, ами то павета от улицата, с калта барабар. Ще взема да избягам от теб накрай света!
- Добре, де - хайде на компромис - аз махам половината изисквания, ти половината забележки.
- Ама да не ме избудалкаш? Че то "апетита идва с яденето"
- Но пък "жаждата се изпарява с пиенето" Хайде по разум и по съвест да пием по едно.
- Искаж да кажеш по едно за всяко.
- Е така, де - спестеното ще го изпием - било то мъка било то радост...