автор: haramia

накуцват дните,
утрото
е недодяланият дървен крак,
на който никой не разчита,
изтичат камъни и пясък,
разбити бъбреци са нощите
и пак кокичета умират,
а той е друг
и чужди са му всички макове,
разцъфнали в гърдите,
на салфетката,
единствените топли въглени
са белите следи от времето,
когато
увиснал на трапеца, знаеше -
животът му виси
на две ръце
и въздух
с разредена вяра,
че падането е
въпрос на
чест.