автор: hristina_d

Слушай днес във жабурняка
жабите как силно квакат!
Поповите им лъжички
вече стават като всички –
със ръчички и крачета,
с ококорени очета.
Бебешките си опашки
ще ги пазят за играчки.
Само Квак се дърпа, писка.
Да порасне той не иска.
Страх го е било от Щърка,
дето на високо хвърка.
Смеят му се: “Хайде, Квак!
Ще пораснеш, няма как.
Виждаш ли ни? Тук сме много!
Щърка смело ще прогоним.”
Квак накрая се реши –
с детството си се прости.
Ех, че веселба и врява…
Ала Щърка се задава.
Крачи важно из блатата,
бърка с клюна във водата.
“Леле, мамо! Идва враг.
Трябва да се бяга пак.”
Виж ги смелите жабоци –
на подскоци, на подскоци
всичките се изпокриха.
В жабурняка стана тихо.
Само Квак трепери тук –
сигурно не е от студ.
Той замръзнал е от страх.
Щърка ще го глътне, ах!
Мисли жабчо, разсъждава
как с врага да се сражава.
Сеща се за нещо в миг
и издава боен вик.
Грабва своята опашка
та огъва я за прашка.
И замята бучки кал
в Жабоядеца без жал.
Оня трака с клюна страшно,
ала Квак си има прашка…

Как ще свърши този бой?
Кой ще отговори, кой?