автор: meiia

Потече времето отзад напред.
Раздяла. После сме досадно близки.
Безредие. А после идва ред...
и чистотата в падането ниско.
Тъгата пак превари радостта.
Отдаването си игра с разгула.
Летяхме, но надолу в пропастта.
И в завет ядно вятърът ни брулеше.
Така е хубаво в двуликия ни ад.
Нали и адът рая все предшества.
Живеем с тебе в някакъв обрат.
И е любов. Какво като е бедствие!