автор: Slon-Madrigal

Императрицата и пролетта

Една сутрин императрица Ам-Дуат гледала през прозореца и си мислела: "А как ще познаят хората, че е дошла пролетта? Няма цветя, вятърът не носи мириса на цъфнали дървета, насекомите са замрели в пашкулите си, тъй като няма над какво да се трудят..."
Императрицата направила от тънка хартия и летвички хвърчила и към всяко завързала торбичка със семенца. Пуснала хвърчилата, а те се понесли по западния вятър, обикаляли света и разнасяли радостта от настъпващата пролет.


***

Присмяла се гълъбицата на лястовицата:
- Ех, шията ти не е тънка и красива като моята, нито пък перата ти - блестящи като моите... Хората не те харесват заради красотата ти, ами ценят само трудолюбието ти.
Натъжила се лястовицата. Отишла при езерото, за да се огледа и да се наплаче, ала видяла, че малка цветна пъпка се бори да излезе на повърхността на водата. Подхванала лястовицата с клюн крехкото стъбълце, дърпала, мъчила се и накрая извадила над водата крехкото стъбълце. Мигом пъпката се разтворила и към небето погледнал прекрасен цвят на лилия.
Цветото протегнало листчета към лястовицата и й прошепнало:
- Благодаря ти, лястовичке! Ако не беше твоята добрина, моят цвят никога нямаше да бъде толкова красив!...

***

Дървото на желанията

Ведръж дошли при императрицата селяни и се замолили:
- Господарке, нашипе предци са имали място до селото, където са оставяли таблички с изписани върху тях молитви и желания към боговете. Животът ни е труден, често забравяме вярата си в боговете и затова бихме искали и ние да пишем желанията си върху таблички и да ги окачваме на едно голямо дърво до селото.
Императрицата им позволила да сторят каквото искали и след няколкогодини заедно със свитата си отишла в селото, за да види как живеели селяните. Близо до селото се издигало голямото дърво с накачени върху него таблички с желания, ала върхът на дървото бил пречупен от мълния и хората го били изоставили.
Видели селяните императрицата и й се заоплаквали:
- Ех, господарке, боговете не бяха милостиви към нас - при една голяма буря мълния порази дървото на желанията...
Императрицата ги попитала:
- А порази ли бурята вашите домове или нивите ви?
Селяните й отвърнали, че нито един дом и нито една нива не били поразени.
Тогава императрицата им казала:
- Ех, вие, неверници! ... Вместо да повярвате в онова, което сте написали в табличките си, повярвало е дървото и е предпочело да бъде ударено от мълния, отколкото да не може да вижда повече желанията ви!...
Селяните се умълчали и се разотишли с наведени глави по къщите си.
Императрицата наредила до дървото да бъде издигнат грамаден храм, ала и той бил разрушен от завоеватели и от времето, както се случва с всичко. Ала кой знае защо поколение след поколение хората все така се стичали на това място, за да закачат на голямото дърво своите таблички с желания.

***

Най-ценното

Ведръж старият император лежал тежко болен в постелята си. За да се разсее, повикал при себе си своите съветници - мъдреци и ги попитал:
- Приятели мои, как мислите, кое е най-ценното нещо за нас, които сме избрани сред живите твари да открием смисъла на съществуванието?
- Материалното благополучие, господарю - отвърнал един от мъдреците - нали всеки се нуждае от храна и вода, за да съществува...
- А щастието?! - попитал втори - защо забравихте щастието? Радостта на духа от съществуванието - без това съвсем не можем...
Изслушал ги императорът и наредил на слугите да отворят широко прозорците на покоите му.
- Не сте съвсем прави, приятели мои. Единственото, за което жадувах, беше светлина - казал той и добавил - без нея уви, и благополучието, и щастието нямаше да имат смисъл...

***

Жената, която приела Бога в къщата си

Имало една много бедна жена, чиито съпруг починал заради някаква злополука на полето. Двамата живели дълги години в мир и любов, и трудолюбието било единственото, което красяло сиромашката им къща. Бог не им пратил деца и заради това след смъртта на мъжа жената останала съвсем сама и едиственото, което имала била една крава.
Не след дълго хората започнали да сочат жената и да говорят, че била полудяла, тъй като прибрала в скромния си дом кравата и се грижела за нея като за свое дете.
Съседите на жената много я обичали заради добрата й душа и решили да потърсят съвет от един мъдър човек, който живеел наблизо.
Изслушал ги мъдрецът и им казал така:
- Неведоми са пътищата на човешкото сърце. Оставете кравата на жената, защото приемайки я в къщата си, тя е приела Бог в своя дом и не е допуснала душата й да загрубее и да се изгуби от мъка.

***