автор: krista

С теб, учителю Живот, готова съм да споря
по вечните въпроси наболели.
Не ми е никак трудно да оборя
"безсмъртните" ти догми остарели.
Човек не бива да робува на съдбата,
сякаш му е тя предначертана.
Нима потокът, който тича към реката,
очаква някой път да му проправя?
Самите ние ковем си битието,
живота си съграждаме или рушим,
но твърде слаби да признаем греховете,
съдбата си за грешките виним.
А после се оплакваме неуморимо
от своите несгоди и беди,
но положението става по-търпимо,
когато виждаме и другите да страдат,
когато знаем, че не сме сами.
Какъв живот е туй, аз питам-
от Бога даден или сътворен от нас?
Защо му е на Бог да ни изпитва?
Защо молитвите ни са в пустиня глас?
Дали защото безразлични
минаваме край просяка с протегната ръка,
дали защото вродено сме двулични-
предаваме приятеля, а с врага сме на една софра?
Или защото за човека е типично,
с присъщото си овчедушие и суета,
пред някой вярата си да отрича,
пред друг да се кълне, че е на Бог слуга?
Не вярвам аз, учителю Живот, в това,
че Бог създал е хората така коварни.
Той може да е дал живец на тез тела,
но другото сами са си избрали.