автор: gumbert

Любима моя, моля те веднага,
Преди от пътя ми зората да се скрие,
Ти изпрати ми отговор по утрото
относно хода на процеса.
И ако само туй мислимо е,
зората ти накарай да побърза, ленива тя е,
И заедно с това възползвай се
от нейната новородена лудост.
Дъждът, навярно, първи ще излезе от гората
И ще проучи, къде земята е добра, къде блатисто.
Друг след него отговори,
И пак под негова диктовка.
Навярно, бурята на неговите безразсъдства
Дърветата предават на ръка едно на друго,
А моята ръка отдавна липсва:
Под нея като жила - тухлен призрак.
Не бях там в уговорения час,
А тя, ръката ми, бе старец древен,
И като знаме пророкуващо
Поглажда покрива на онзи дом.
А тези дни, във онзи миг, като кълбо разкъсано
Бе онзи дом край Кострома,
И копието на мълнията тогава
Събра ме с непознати някакви.
Той срещна я със устните им, с техните ревери,
с туловищата им, със техните тоалети,
В лицата техни разпозна тя ада,
Цветът им бе светло-виолетов.
Събра я с устните им, с техните ревери,
С чинийките им и физиономиите отразени,
За миг превърна ги в мулатски,
Но нито за секунда не станаха по-близки.
И в тази нощ живях в Москва и в частност
Не чаках вести аз от моята безценна,
Когато поривът на мълниите негаснещ
Запечатли за мене тази сцена.