автор: rainy

Време е.
Очите бавно се отварят. Заскрежените клепачи започват да се размразяват. Ръцете леко потръпват. Ето, завесата сега ще се отгърне. Дочувам приглушения звук на пианото. "Защо ме питаш кой съм аз?"Сенките пробиват. Ставаш видим и ти. Съзирам погледа ти. И теб.
Замъгленото стъкло не показва протритите ми ръкави и грозното тяло, загърнато с прокъсано наметало. Дълбокият сняг щадящо скрива смачканите пробити обувки.
Студено е, знаеш ли ?

Светлината зад гърба ти се отразява в очите ми и ти съзираш отблясъците в тях. Милостиво заслепяват дълбоките бръчки, прорязали лицето ми. Остава онова, невидимото . Казвал си ,че било красиво. Смехът около теб прониква в душата ти. Усмихваш ми се. Отблясъците на стъклото озъбено се сливат с лицето ми. Щастлив си от усмивката , която виждаш и те залива. Музиката властно заглушава думите, неумело опитващи да се промъкнат през посинелите ми устни. Не са нужни. Топлината на огъня около теб сгрява тялото ти. Докосваш стъклото. То послушно поема горещината ти. Стичат се разтопените капчици лед. Допирам дланта си там. От другата страна. Усмихваш се отново.
Време е.
За мен.
Протягаш ръка.Заключеното в бунта на своите мехурчета шампанско безсмислено опитва да избяга. Чета устните ти. "Наздраве,скъпа. Пия тази вечер за теб! Днес не е утре и никога няма да бъде, но този миг сега е само за теб. "Ето. Достига до мен топлината, която искаш да ми дадеш. Чрез сълзите на умиращите скрежинки. Премръзналите устни докосват прозореца, носещ твоя дъх. Улавят музиката. "Нима не знаеш,че това е само миг от приказка, която ти сама си сътвори?"
Сетивата ти затрептяват от живия живот у теб. Потъваш сега в този подарен миг.
Последвал миналия друг различен, предхождащ бъдещия неузнаваем и неочаквано пророчески необятен. Болка. Тъга. Вина. Неумолимост. Нежност. Различност. Щастие.Имаш и това.Хубаво ти е,знам.
Време е.
Да, и това знам. Не ми го казвай. Сега ще се обърнеш и ще си идеш.Там.
В шума на желанията ти. В тишината на мисълта ти. В ласките на обичта ти. В музиката на душата ти. Във вятъра на скоростта ти. В студа на океана ти. В писъка на болката ти. В отраженията на неотразимото ти. В мъглата на реката ти. В грозотата на омразното ти. В красотата на страстите ти. В смеха на щастието ти. В небитието на битието ти. В дълбините на живота ти.Да изпълниш със своя спринт онези твои шестдесет секунди, преди диханието на вечността да те обгърне.
Време е.
"Последни акорди. Тишина."Съзирам пръстите ти. Нежно галят сатена на тежката завеса. С усмивка. Казват,че последната всичко потушавала ? Казват...
Стъклото се запотява. Заличават се следите. От дланите . От устните . От теб.
От всичко. Мъртвите сетива се сбогуват мълчаливо. Не усещат студа, не чувстват леда. Милостиво все пак, нали ? Клепачите бавно се заскрежават отново. Останалото остава зад тях. Пианото отдавна замлъкна. Останаха само заглъхващите звуци на протърканите струни, немощно опитващи да съхранят музиката в тях за още капчица живот. "На сцената, щом падне мрак, ще видиш принца-просяк отстрани". Всъщност кой бе написал за една кибритопродавачка ? Май е сгрешил. Не разказваше ли той за онази малка статуя, там , в градината на двореца, вградена в замръзналото езеро? Отвън.
Време е.
"Но всяка приказка си има своя край. Изтривам своя грим и изчезва твоя принц сега".Струните не успяха да оцелеят, но пък нима е нужно ? И трябвало ли е? Една притча някога някой ми бе подарил. За птица. И малкото трънче, впило се в сърцето й. По неин избор. Без избор. Даващо живот и изтръгващо единствените звуци, които тя мечтае да сътвори. Докато умира. Нещо такова, забравила съм я. Не ми обръщай внимание.
Време е.
Наздраве и за теб, любов моя. Щастлива нощ ти желае една скитница. А посинелите устни леко фалшивичко и без глас пригласят: "До утре, до утре, до утре. До утре вечер в другия спектакъл."
Да, знам . Греша.
До паузата в него.