автор: Nadya

Не е истина…кажи ми,
че не е истина, преди да се влюбя,
че не съм само поредната нова,
която никога няма да ти се случи.

По-силна съм, когато те нямам,
подреждам смислите
в необичайно дълга пътека
без камъчета, в които да се препъвам,
без хоризонти и без завои,
една безкрайно скучна пътека.

Изненадай ме…кажи ми,
че съм единствената и неповторимата
и аз ще повярвам на аромата на пръстите,
на тишината на думите,
които ще останат заключени в мен.

Топлината на очите ми те вика
и съм слаба, когато те имам,
безволева,но ми е толкова хубаво,
че огледалото не разпознава чертите ми
и сънищата не са само моите.

Разкажи ме в своята истина,
нека да бъде дълга като нощта
и да шепне по сенките на утрото,
нарисувай ми сто въздишки
и в сто и първата да съм аз.

Излъжи…че ме обичаш,
само аз ще знам за пътеката,
която е кривнала зад завоя,
за дъгата превърнала се в хоризонт,
ситните камъчета още изтръпват
под котешките ми стъпки.