автор: Vlad_Ongyl

(Поетът и кучето)

Накъде си тръгнал ти, скитнико рошав?
Перодръжката ми стара, знай, не е тояга.
Затова се спри за миг, далеч не бягай!
Чуй - и между лошите поети няма хора лоши.

Да се запътим надалеч - към края на света,
аз, прегърбен под раница с рими и стихове,
ти - куцайки с наранени от бягства крака.
И да изпеем всички думи, които ни раниха.

Да останат назад алеите с пясъка хрускащ,
да питаме всички стоящи - макар и насън,
не са ли мечтали да прекрачат някога пруста,
не са ли чували глас, който ги вика навън.

Докога ще гледаме света единствено отвътре,
докога, разнищвайки влакната на хастара,
тъжно ще се взираме в извивките на пътя
и ще гадаем - нова ли е дрехата, или пък стара.

Но ти не тъгувай, скитнико мършав и рошав -
защо ти е топла колиба и месо на подноса,
щом нашийник ще жули до кръв старата кожа
и трябва да лаеш еднакво крадеца и госта.

А когато стигнем накрая небесния покрив,
ешафода отдалеч ще съзрем, и до него палача,
който кръвта от брадвата бърше. И плаче.
А сълзите му падат в калните улични локви.