автор: thebigplucky

И така – докога...
Ще го направим ли този живот накрая,
такъв какъвто го мечтаем.
Или само ще описваме по страниците преживяното
и ще се опитваме да му придадем очарование.
Ще ни остави ли написаното с усещане за щастие.
Или ще се лутаме в обърканите си понятия.
Скуката на планираните крачки прозира предсказана.
Спасяваме се задъхани с гмуркания в имагинерността на малки бягства.
Напивания до безпаметност за вписване в реалното.
Срещи и разминавания.
Преминаващи през спомените ни изпуснати влакове.
Незабравени погледи бъркат някъде назад,
свива се душата ни като шагрен стар. Не остана.
Измамното спокойствие на залеза е плашещо.
Нищо не направихме сякаш. А толкова го желаехме в началото.
Извървяното не оправда ненаправеното.
Съшихме с бели конци по една биография.
Похарчихме наследство недадено.
След нас остана само тлен и прах,
страници пожълтяващи,
хора, които ни забравят.
Все по-малко ни стряска поредният малък паметник
на стар приятел в някой друг град.
Скромна епитафия – Мир на праха му... -
събрала цялата горчивина и умора, останала в нас
от безсмислието на суетата и страстите.
Това ни чака и нас. Илюзия е останалото.
Не беше празник. Не беше забавно.
Откраднати мигове нашепват за споделени прекрасности -
камъни по които да преминем реката.
Излъгано сърцето прескача, плаши се от стаеното в сянката им
и пак се облива с желания.
И пак не трябва...
И така – докога...