автор: dobria

Пак нещо не разбирам.
Аз нищо не разбирам.
Тежът ми на душата, небето и нощта.
Наоколо е тих,безпросветно,мирно,
и сякаш,че заспал е,завинаги града.

На улицата никой.Куче гони пътя.
И лампите мъждукат,намига ми една.
Наоколло е тихо,и влажно;виждам смътно,
силует човешки,полегнал настрана.

Клошар ли,скитник беден,
забравен от живота,
от хорета,без близки,
се гуши,и заспал;
похърква тихо,кротко,
забравен от доброто,
окъсан,черен,дрипав,
загърнат в скъсан шал.

Минавам покрай него и тихо продължавам.
Отгоре е небето и с хиляди звезди,
ми свети и примигва,а месецът от ляво,
ме гледа,гледа,гледа-и с поглед ме следи.

Пак нещо не разбирам.
Пак нищо не разбирам.
И тази нощ позната,с душата в унисон.
Навяват ми днес мисли,чужди непознати,
мисли черни,тежки,
мисли цял вагон...