автор: mattea

Не те познавах, но знаех:
Няма да заровиш лице в косите ми.
Няма да те омагьосвам....
Няма да паднеш в дъхав облак.

Как да съм твоята самодива?
Да стоя на брега в очакване:
Плитките ми вместо мрежи,
очите ми като кладенци:
Целия да те погълна,
целия да те обхвана...
Целият да станеш рана...
Докато сам не поискаш
косите ми да отрежеш,
ръцете ми да пречупиш
И надалеч да заминеш -
при друга някоя вещица..

Целувам те сутрин бързо.
И мъничко съжалявам -
за отрязаните къдрици
и живота без въпросителни
там в пещерата стихнала,
дето земята е плоска.
За деня без посока,
за целувката без бързане...
Но ето така аз го искам:
да бързаме и да стигаме.
Ще бъда вляво от тебе –
там, където е сърцето.

Нека съм твоята варварка.
със косите отрязани.