автор: TheViktorian

Споменах ли, че някога просто
се оттърсвам от всичко човешко?
Задълбавам с главата надолу
и се рея безшумно във нищото.
Отшумява и смисъл последен.
Застраховка за него не търся.
Пневматично от упор изтрелян,
се разпръсква на хиляди късчета.
"Настрани" и "назад" вече няма.
Безмоторно "напред" - може би.
Аз съм само стрела или истина,
но че пак ще се върна е сигурно.
И когато очите отворя,
аз си спомням крайпътна табела,
на която изтрит е завоя,
но след нея чист ширва се смисълът.
Споменах ли, че някога просто
се изгубвам и пак се намирам …