автор: rainy

Прегръщам те отново, докато си там, сред другите -
нейде в суета житейска, знам.
Не, няма да ти преча, не се сърди.
Дъха ми обичливо топъл винаги е ням.
Питам се къде ще литнеш в следващия миг.
Какъв ще бъдеш ?
Горд, усмихнат, мрачен, сам или отново мълчалив?
Какво ще те стопи?
Или пък отблъсне?
И защо?
За скритото,
и нежното,
и за вината.
За вярата,
и за безверието,
и тъмнината.
За тежкото,
и тъжното,
и за душата.
За неизказаното,
и за мечтите ти,
и за съдбата.
За миговете,
и за обратите,
и за сълзата.
За порива ти,
и за копнежа,
и за крилата.
За спомените,
и за магията,
и самотата.
За жаждата ти,
и за очите ти,
и топлината.
Обгръщам те със себе си и питам се
още ли сърцето ти отчайващо смъди?
И след всеки удар неочаквано очакван
недоверчиво, знам, така пак ще прокърви.
Знаеш ли, че аз умирам, когато го усещам в теб?
Безстрастието на лицето не прикрива колко те боли.
Не искаш да признаеш -
няма нищо...
Само остани!
Пазиш всички.
А теб кой?
Помисли...
Защо отказваш тази привилегия ?
И лишаваш?
И какво така ми причиняваш ?
Знам, знам, замълчи!
Преглъщаш,
преживяваш,
и стаяваш.
Повярвай, истински горчи!
Откъртено парченце от душата ти
тежи и задушава ме,
убива ме -
до смърт...
Непосилно е за мен да го чета в очите ти
и безпомощно да стискам в длани непоисканото
от теб -
до кръв...
Ти пак не вярваш?
Знам това.
Усещам всичко,
само където
едно повярвай -
ти си ми всичко...

Прости.