автор: Vlad_Ongyl

Старецът угасна тъй тихо и кротко,
както кротко и тихо беше живял.
От далечни роднини с тежки походки
дворът, чисто преметен, изпълни се цял.

Мъжете ще седнат на трапезата първи,
ще кръжат край пълните чаши пчели.
Заупокойна молитва попът ще бъбри,
жените свещи ще палят, свели глави.

За смъртта ще говорят и за живота.
Под ниската стряха в пладнето сиво
сияние светло ще трепка, защото
добрите думи са винаги красиви.

Ще влезе някой, разпръсквайки пчелния рой.
Ще се ръкуват с него и ще го прегърнат -
пристигнал е синът и знаят те, че той
дошъл е отдалеч и бърза да се върне.

Към селското гробище бавно ще тръгнат,
сякаш е мъртвият тежко житно зърно.
Кой ли от земята ще го изтръгне,
щом още утре с нея ще бъдат едно.

С изтръпнали пръсти ковчега ще спуснат,
прегърбени, ще поемат по обратния път.
А когато луната изгрее над пруста,
от смълчаната къща ще излезе синът.

Сепнат от далечен вик на кукумявка,
в двора опустял ще крачи. И изправен,
но незрящ, ще стъпче стръкче незабравки,
чието има отдавна вече е забравил.