автор: Dimi

Опитай се да ме схванеш,
не съм, не съм това, което познаваш,
не ме получаваш като подарък,
бъди благоразположен към мен,
не избухвай, дори това да е от хубави чувства, защото ще се изгорим,
онова, което се случва и на най-добрите, ме плаши,
помогни ми да изляза от незначителните диези,
от страшните ястребови погледи,
от шумните възгласи, които ще ме декласират.

Ти би ли ме одобрил такава, каквато съм?
Не мога да се променя,
не е въпрос на дрехи, за да свикна,
каквото и да ни очаква,
колкото и да е стръмно, накъдето вървим,
колкото и рицарски да ме защитаваш,
побирам само теб,
ще се съглася само с теб.

Нищо не е неистинско,
има само една стълба
и само един влак,
който може да ни свири, докато довършим откраднатото си време,
галантно достигнал онази сръчност, в която изгубваме всички въпроси,
образ и мелодия, различна от всички правила,
поруменели сме, докато хармониката ни открие,
плисираните й ноти изговарят езика ни,
ние сме акордеонистът, не чакай да ни поздравят,
бременността е хубава песен, но не е както всички казват,
тя е необяснима и не е това, което познаваме.

Юли премина, не го събрахме в куплети,
пълната есен едва се побра в костюма си на кредитор,
а ние се сляхме с кълновете на първия й дъжд,
и нямахме какво да й поднесем,
бяхме толкова малки, че можехме само да растем.

Наистина ли всичко започва от днес?
Не лягай преди да съм сложила цялото мое.
Имаме само по едно от всичко,
сега от него да направим две,
до колко можем да броим?
Помниш ли детските броилки, точно знаеха кой ще изгуби,
и изборът им не беше правилен,
не можех да им повярвам, защото все улучваха мен,
но не ги обвинявам, и зад тях стоеше някой,
а аз знаех всички скришни места,
думите, с които щяха да ме заплюят,
и тичах бързо, без ничия помощ да ги изпреваря.

Имаха готови обвинения,
трябва ли за нещо да съм виновна?
Като си помисля, имаха право, понякога ми се е искало да им го върна.
Но няма да ги слушам, те ме лъжат.
Научиха ме да спя сама.

Трудно ще свикна, но ти опитай да ме отучиш,
всичко може да се изправи,
но когато вися с главата надолу на ръба,
бих спряла дори дъхът си да не натежи,
бих превърнала мисълта си за теб в спасителна точка,
а ръката ти в сладък живот.

Защо е тъжно лицето ти?
Иглички са наболи по тънката като на грозде кожа,
не мери нищо, нека да е рядко и единствено.
Като мен и теб сега!