Опит за есе в подражание на Борхес.
Напоследък една от частните софийски телевизии излъчваше сериал, наречен "Незабравимата" - игрален филм, който трудно би могъл да бъде определен като незабравим. Неговите качества или по-скоро липсата на качества са неоспорими. Не е това обаче, което ме занимава тук - подобен тип произведения на латиноамериканското телевизионно изкуство са известни с блудкавостта и разтегността на сюжетите си, с повърхността и недостоверността на образите, с постоянното включване на така наречения "deus ex machina" и други добродетели, достойни за гения на едно общество, отдало се на забравата.
Усещането, което ме споходи, случайно заглеждайки епизод от сериала, бе колкото поразяващо, толкова и търсено. Сюжетната линия схванах за няколко минути поради режисьорския похват минали събития и действия да бъдат постоянно преразказвани и припомняни почти открито чрез монолозите, диалозите и репликите на героите. Историята, разказана с присъщата драматичност е следната:
В едно латиноамериканско село беден младеж, израсъл в приют, непокорен от несгодите на живота, се бори за справедливосст и осъществяване на невъзможната си любов с дъщерята на полицейския комендант, която му се отплаща с безрезервна жертвоготовност и му се отдава с необятна страст. Тяхната любов е еманация, върховен израз на обичта и идолопоклонничеството, с което героят се ползва сред онеправданите и добросърдечните в селището. Съдбата е нелепа - рицарят е коварно убит и изхвърлен в морето от бащата на любимата му и злия богаташ на селото, който се опитва да запази богатството, придобито чрез подлото убийство на брат си и семейството му. Злият богаташ се оженва за безутешната любима на героя.
Възмездието не закъснява. Главният герой се завръща жив и здрав в ролята на онеправдан наследник на престъпния богаташ и син на мъртвия му брат. Неговата доброта и величие приемат формата на едно безпогрешно отмъщение над злите, но (едно голямо но) съпроводено с унищожаване на всички героични начинания, които преди това е подел, с незаслужени обиди и интриги срещу любимата му (с цел прикритие), която в отплата го дарява с безкрайна омраза и презрение, допълваща се с бездънната й мъка по загиналия (а всъщност жив). Мразен от тези, които са го обичали, отхвърлен от всички, които са го приемали от сърце, героят стига до парадокса (а всъщност не е ли твърде обичайно) да иска хората да забравят рицаря, който някога е бил, и даго приемат с новата му самоличност; да изтръгне от жената, която обича, чувствата към предишния Той и да я спечели отново като сегашния Друг, както й се представя.
Дотук наблюденията ми върху сюжета свършват. Не знам как Историята завършва, не е и важно. Това, което ме порази зад всичките тези бляскави подвизи и клетви, неудачни интриги, гръмки фрази и безплодни слова, плосковати артистични изпълнения и безкрайни обрати, бе един малък кълн, който възвръщаше на творбата една изначално изгубена от авторите й възхитителност и величие. В него аз открих една нишка, която ме водеше през целия лабиринт на нелепостта и объркаността на човешките отношения. Чувство, което се беше зародило, сега раждаше в мен една неприкрита истина за абсолютната погрешност на нашите връзки с останалите, на чувствата, спомените, мечтите, радостите и скърбите ни, за корените на една измамливост, с която безотвратно прехвърляхме една вина върху останалите, върху живота, върху света, върху един бог, който дори в своето могъщество не би могъл да я понесе.
Усещането за празнотата на абстракции като щастие и нещастие, добро и лошо, с които всеки човек се опитва да избяга от себе си и от другите, които обича, бе завладяващо. Оказваше се, че както сме способни да обичаме някого, в следващия момент можем да го намразим - и в единия, и в другия случай плъзгайки се по повърхността на външните му изяви, без да се докосваме до вътрешността, до чувствата, мотивите му, до сърцето му.
Бездната е огромна, когато откровението липсва. Истинското отношение, привързаност, съпричастие, желание се заместват със слова, показни действия, предубеденост на помислите, преднамереност на действията - хлъзгавост, която охлажда топлината на плътта, бездънно блато, което поглъща нежността.
Хората забравят да търсят - себе си , другия, обичния; да питат - всички въпроси съдържат предумишлени отговори, които не носят нищо.
Единственото, което остава живо, е поривът за близост, но питайки "Кой си ти?", забряваме отговора, който Бог е дал на Мойсей : "Аз съм този, който съм". В човека до себе си не виждаме самия Той, а една илюзия, която създаваме, за да си играем на страстти. В Исус Христос не виждаме опърпания, но усмихнат дърводелец, проповядващ любов към ближния, а магьосник, който изцерява прокажените, възкресява мъртви и тем подобни - роля, която толкова добре би изпълнявал и някой добър фокусник или дребен измамаджия, вяра толкова, колкото е да вярваш в елекричеството или в акумулиращата печка.
Къде е истинското чувство, съпричастие, съчувствие, желание, разбиране, прошка - "Незабравимата" е забравена -
аз, ти, той, тя, те не могат да бъдат забравени, ако разбираме словата "Аз съм този, който съм", ако се стремим към откровението, ако не се плашим от близостта, ако не бягаме от любовта.
Защото как без любов ще отстояваме "Незабравимата", как да не забравяме себе си, другите, обичните?
Как без любов ще си възвръщаме живота, който губим всеки миг?