автор: _helena

чашките на лалетата

Повярвай ми, Франсоа,
царуването е толкова кратко,
че не си заслужава да се будиш под тежестта му
в няколкото останали утрини.
Гласът ми е бял като мляко,
заслушай се поне веднъж...
Става ли ти по-добре,
когато се спускаш по слънчевите лъчи
и прекарваш цяла вечност с нос, издълбал чашките на лалетата?
Става ли ти
/по-различно/?

Лъжа е, че силните жени не носят имена на цветя
и не се хранят с поезия.
Но аз не тъгувам за ботушите,
които вече не подпират прага ми отляво,
и не пия кафето си солено,
откакто ни делят океани.
Скръбта е нещо, което плува по вените, Франсоа,
и в което можеш да се удавиш само,
ако се научиш да влизаш в себе си.
А силната жена стои отвън
и бялата кърпичка тежи непривично в дланта й.
Научих се да оцелявам с всички въпроси,
но този ме превъзхожда по значение:

По-ценна ли съм за теб, откакто живeeш само в спомените ми?

В съня ми отекват стъпките ти по обратния път
и ме намираш леко приведена
от тежащите на раменете ми желания:
-"не носи вината си"
-"забрави, че ме познаваш"
-"бъди толкова мой, колкото мога да понеса"
После протягаш същата онази ръка и ми казваш това,
което искам да чуя:

"Ела,
знам точното място,
на което да изсушиш очите си.
Когато се събудим пролетта ще е отминала,
а косите ти ще стигат до пода..."