автор: Oriente_Sole

Обичах пламналите облаци в небето,
върбата, сведена тъй скръбно над водите;
обичах през ноември и брега, където
упиваше ме в звуци хорът на вълните.

Обичах тебе безнадеждно и неволно
откривах те във всичко най-красиво, мили.
И зазвъня като камбана моят дух, но
в живота дните ни и зло са отредили.

И днес брегът е пуст, върхарите са слепи,
в пространството се пръснаха и ветровете,
а нощите са неми, дните са нелепи -
повяхна любовта ми като полско цвете.

Обичах някога, ала е късно вече.
Лицето ти не ми говори нищо...Страшно -
като от медна чаша любовта изтече,
в пръстта попи. А всичко тук така е прашно...