автор: regulus

Раздрани на талази изпъдени мъгли
прозореца насилват. И лиги по стъклото
на бурята устата проклинайки лепи.
Косата ти потича по края на челото.
Заситената треска в огромното легло
сред ледени завивки унило те подмята.
Загризва те замалко, прегънат на кълбо,
а после те изплюва и влачи по земята.
В напуканите устни въздишка се таи.
Видения се реят под миглите ти гъсти -
подгонената топка сред дъхави треви
достигат и улавят забързаните пръсти...
Играчки обещани захвърлени лежат.
И с разума си плюшен загрижени мечета,
безсилни да помогнат оклюмано мълчат,
приседнали до тебе в чаршафени полета.
По майка си проплакваш и търсиш я с очи.
Самичък си оставен! Довеждам ти сестрата -
ръката й изящна спринцовката държи
и вопълът ти крехък побутва тишината.
Нагънатата кърпа оцетено дими.
И с дланите си мъжки, несвикнали на ласка,
несръчно те докосвам. Размътени очи
протягат се към мене, към паника ме тласкат.
Сред огъня се гърчиш. В устата ми кърви
прехапаната устна. От ужас сърчицето,
притиснато в гърдите, се блъска и върти -
затворени на тъмно, подплашени врабчета.
И приказки повтарям, подслушва ме нощта.
След мъничката глътка неистово ликувам.
От знания безсилен отчаяно сълзя.
Молитвите ми бързи през космоса пътуват.
От ядрени синтези поражда се денят.
Надзъртащото утро сияния разлива.
И в моята вселена нахлува светлина -
усмивката ти бледа на стола ме приспива...
В проблемите си смешни увлича се градът.
В реалност паралелна загръщайки се крача.
Енергия принесъл за твоята борба,
размазаните локви окаляно прескачам.
Ръката ти изпита денят ми ще крепи,
отхвърлената болест заспивайки ще спомням.
В безценното ти детство, невидим, отстрани
аз пак ще те закрилям с молитвите си скромни.