автор: petrow

Далеч – далеч, отвъд три морета, зад седем планини, през девет царства в десето живеел един зъл магьосник, който от всичко на света най – много обичал сивия цвят.
Пъстрите цветове на царството тъй го дразнели, тъй пронизвали очите му, че той решил да ги унищожи. Много години ровил и прелиствал хиляди дебели книги с магии. Накрая намерил нужната му магия – и направил цялото царство сиво.
Сиви станали къщите, посивели цветята, сивнало се небето. И хората също станали сиви. И докато разберат какво се е случило – Злият Магьосник станал цар на Сивото царство.
Минавали години, течали векове. Хората умирали, други се раждали, и не след дълго вече никой не помнел, че по-рано е имало цветове. Само стари – стари предания разказвали, че някога светът е бил съвсем друг... Но това били само приказки, на които не вярвал никой, освен малките дечица и наивниците.
Да не си помислите само, че животът е бил лош в Сивото царство? Напротив. Било уютно и спокойно. Сивото слънце всеки ден прекосявало сивото небе, сивите хора излизали сутрин от сивите къщи и бързали по сивите си работи. Всеки гледал да насъбере повечко звънки сиви монети. А над всички тях вече седемстотин години царувал Злият Магьосник.
Но един ден в столицата на царството се случило чудо. Чудо ли, беда ли? В една най-обикновена къща, от най-обикновени сиви майка и баща се родило странно дете. То било със сини очички, с руси къдрички и розови бузки. Било цветно.
Всички съседки (които си имали нормални сиви дечица) много жалели нещастната майка. Хората идвали понякога от любопитство да зърнат странното дете, извръщали от него заслепени погледи и клатели глави. Едни го съжалявали, други се страхували от него, трети се отвращавали – но всички били убедени, че с това дете нещо не е наред. Майката и бащата много плакали и много се срамували от своето болно дете, затова гледали да го държат само в къщи. Но все-пак мълвата тръгнала из царството и един ден достигнала ушите на Злия Магьосник.
Забезпокоил се той и тръгнал със своята свита към къщата, където живеело странното дете. А когато наближил, от портата изсночило цветното момче и безгрижно припнало по сивата улица.
Злият Магьосник ахнал от ужас, остра болка пронизала очите му. Той искал да се впусне след това страшно чудо, но нямал сили да направи нито крачка. Върнал се в двореца си и издал заповед. В нея се казвало, че цветното дете е урод и чудовище, опасно за спокойствието на царството, и се обявявала награда за този, който го хване и предаде на стражите.
Майката и бащата обичали своето цветно дете, макар и да го смятали за болно. Като научили за разпоредбата на Злия Магьосник, те облекли сина си в сиви дрехи, ушили му сива маска, сложили сиво калпаче върху русата му коса и със сълзи на очи го изпратили на дълъг път. Заръчали му да избяга далеч – далеч, никога пред никого да не сваля сивата си маска и да се пази от стражите на Злия Магьосник.
Цветното момче дълго се скитало из сивото царство. Хващало се ту тук, ту там на работа, за да изкара парче хляб, спирало ту в един, ту в друг град, но навсякъде било самотно, защото знаело за страшния си недъг.
Изминали години. Един ден цветният момък замръкнал на път и отседнал в мъничка страноприемничка. Там на пътниците прислужвала дъщерята на собственика – много мило и съвсем обикновено момиче, сиво като всички останали. Сивият момък прекарал нощта в конюшната, защото нямал пари да наеме стая. На сутринта се събудил много рано, излязъл на двора и видял там дъщерята на гостилничаря, която старателно мажела лицето си с нещо. Той се приближил тихичко до нея и зърнал крайчеца на розовата която тя бързо изцапала с нещо сиво. Тогава момъкът я издебнал и рязко дръпнал сивата и забрадка. По раменете на момичето се разпиляли тъмни кестеняви коси.
Тя извикала от уплаха, сетне уловила ръката на момъка и горещо го замолила да не казва на никого, че тя е такава.
- Не се бой, - рекъл той. – Аз съм като тебе.
И свалил сивата си маска.
Цветната девойка радостно се засмяла.
От този ден нататък те ходели все заедно из околните гори и близкия град. Светът си бил все същият – сиви стени, сиви птици, сиви хора, но двамата били радостни, че не са вече сами.
Не щеш ли, един ден, когато и двамата били на градския площад, духнал силен вятър и отвял забрадката на момичето. Всички видяли дългата и кестенява коса – и шумният площад изведнъж притихнал. Сивите хора, изненадани и стреснати, се дръпнали встрани от цветното момиче. Един в паника се втурнал да бяга. Друг извикал яростно:”Дръжте я, тя е вещица!” Трети не свалял от нея изумени очи.
Тогава цветният момък свалил маската си и застанал до момичето. И станало чудо! От тълпата към тях се притичвали все нови и нови хора – момичета, момчета - , радостно смъквали сивите покривала на лицата си и пред всички се откривали пламналите им бузи и разноцветни очи ... Те се смеели, прегръщали се щастливи, разпитвали се едни други. Групичката цветни ставала все по-голяма ...
Сред тълпата се намерили и такива, които хукнали да съобщят на стражите. Разтреперан, злият магьосник изскочил от палата си, свикал всички свои стражници и се спуснал към градския площад.
Но щом зърнали ярките лица, светлите коси, пъстрите очи на младежите, потресените стражи захвърлили дългите си пики и, криейки очите си от непоносимите цветове, се спуснали да бягат.
Злият магьосник с гръмовен глас извикал вълшебната формула, с която да превърне цветните младежи отново в сиви. Но колкото и да я повтарял, нищо не се изменило, а към пъстрата групичка се пъстрата групичка се присъединявали все нови и нови хора ... Тогава Магьосникът вдигнал ръце към небето и призовал най – страшната си магия. Небето се раздрало и от него с трясък паднала ослепително сива светкавица. Сетне още една, още ... Те падали насред площада с оглушителен грохот. В тълпата се надигнал вой на ужас, всички се пръснали да бягат кой където свари, а цветните, един по един, вдигали от земята сивите си маски и бързали да нахлузят отново.
Само двамата първи – момъкът и девойката – останали на местата си без да трепнат. Ръка за ръка, с вдигнати глави, те спокойно гледали разкъсваното от светкавици небе.
И завалял дъжд.
Кристално чисти капки зашумяли в листата на дърветата, зазвънтяли по покривите, меко зашибали лицата на хората ... И ето! Под техните прозрачни струйки светнали в червено керемидите на къщите; малките цветчета, пораснали между калдаръма, вдигнали пъстри мокри главички; капките дъжд се плъзгали по листата, оставяйки след себе си зелена диря ... Дълго валял дъждът, докато отнесъл със себе си цялата сивота. И за пръв път над царството затрептяла седемцветна дъга.
А злият магьосник напразно крещял своите мрачни формули, но гласът му потънал в удивените и възторжени викове на тълпата. Той гледал как под дъжда се разпада неговият сив свят и се превивал от мъка. Накрая не издържал – и сивото му сърце се пръснало на хиляди парченца.
Далеч – далеч, отвъд три морета, зад седем планини, през девет царства в десето хората живеят щастливо в своя пъстър свят. Но и до ден днешен летят из синия въздух къшчетата от сърцето на магьосника; и все още има сиви хора, които се опитват да станат царе.