автор: Lachistata

Осъмнах без думи за теб.
Измислих ги снощи в съня си
и там си останаха -
тихи, неказани,
без контури, размазани.
Страхливи ли бяха
или безсмислени?
Въпрос ти зададох,
посрещнах мълчание -
плашещо.
Уморих ли се вече
подкови да кова
за бесните коне,
които - разлюлени-
препускаха в дните ми
към тебе,
а чаткането на копита
рикошираше в мен-
безжалостно.
Уморих ли се
да те събирам
до форма под ръцете си -
всепоглъщаща,
единствена и ясна,
на следващия ден
да започвам отначало,
а скърцането
на грънчарско колело
да те създава -
един и същ и никога
завършен.
Уморих ли се да чакам
последна криволица
по платното,
което от години дорисувам
с ярост и невидим цвят.
Уморих ли се да те захвърлям
като скъсано кросно,
да те завръщам като навик,
като нужда, като пролет-
очаквана, еднаква,
толкова различна...

Аз имам още сили
в себе си, не бой се!
Още мога да те срещам
на прага на мълчанието
с моите неясни думи,
родени от съня, в съня останали.
Аз мога още дълго
коне разпенени да пращам.
Мога още отговора ти да чакам...