автор: biser4e

Напуснах се. Не ми остана нищо.
А цялостта ми беше разпиляна.
Вещите забравих върху скрина.
Не се научих да ги притежавам.
Не се научих и прахта по тях
прилежно да забърсвам със парцала.
Запомнях само топлата ръка,
която като дар ми ги е дала.
Съблякох тихо роклята на залези,
красива до почти неустоимост.
Слънцата й пропиха сетивата ми,
с очакване, което си отива.
Подръзнах да щадя сама съдбата си.
Прощавах си страха, отнемал мигове,
зад който тихо скривах същината си.
Извиках гласно цялото си име.
И вятъра по голата ми същност
волно се преливаше в щастливост.
Слънцето искреше в мен до пръсване.
За първи път усетих, че съм жива.