автор: gumbert

Понеделник, школата по изкуства в град Кан. Помолиха ме да обясня, защо поставям добротата по-високо от ума или таланта. Обясних, доколкото можах, макар и не много лесно, но зная, че все пак успях правилно да обясня всичко. След това посетих ателието на художничката Рашел Пуанян, която за елементи на своите композиции използва мулажи от различни части на своето тяло. Изумено се спрях пред тесните парчета плат, по цялата дължина на които бяха налепени мулажи на едно от зърната на гърдите й (само не знам дясната или лявата). По консистенцията, напомняща гума, и по формата си, то удивително намоняше пипалце на октопод. Така или иначе, през нощта спах доста дълбоко.
Вторник, школата по изкуства в Авиньон, «денят на неуспехте», организиран от Арно Лабел Рожу. Трябваше да говоря за сексуалните провали. Всичко започна почти весело, с прожекция на късометражни филми, обединени в цикъл под названието „Филми без свойства”. Някои бяха забавни, други – странни, а трети съчетаваха и едното и другото (предполагам, че тази касета все още се показва в различни центрове за изкуства, - не я пропускайте). След това гледах филма на Жак Лизен. Той е вманиачен в своите сексуални страдания. Членът му поглеждаше от една дупчица, направена в шперплата, а върху него бе наметната връвта на една примка. Художникът дълго време дърпаше връвта, рязко, все едно подръпват някоя вяла марионетка. Нещо взех да се чувствам зле. В тази атмосфера на разложение, характерна за съвременото изкуство, всред тези жалки напъни за себеизразяване започваш да се задушаваш, с с носталгия си спомняш за Йозеф Бойс с неговото разточително творческо богатство. И въпреки всичко, това изкуство е израз на нашата епоха с някаква плашеща точност. Цяла вечер разсъждавах върху това, всеки път достигайки до един и същи извод: съвременното изкуство ме отвращава, но аз осъзнавам, че то представлява най-пълната и вярна картина на действителността, каквато може да се даде. Представях си натъпкани с боклуци чували, от които изпадат филтри с утайка от кафе, обелки от ябълки, остатъци от вчерашни пържоли със застинала по тях мазнина. Мислех си за изкуството като за снемане на кожата, за парчета живо месо, закрепени едва-едва се за остатъците.
Събота – литературен симпозиум в северен Вандей. Няколко «регионални писатели с дясна ориентация». (Откъде може да се съди, че са дясно ориентирани? Ето откъде: говорейки за своите корени, те не пропускат случай да споменат някой прадядо евреин; така всеки може да види широтата на техните разбирания.) Иначе публиката е доста разнообразна, както и навсякъде другаде. Обединява ги това, че четат едни и същи книги. В местността, в която живеят тези хора, има безкрайно количество оттенъци на зеления цвят, но под сивото, облачно небе цялата тази зеленина помръква. Така че, налага се да се сблъскаш с безкрайността. Помислих си за въртенето на планетите след изчезването на всякакъв живот в изстиваща Вселена, където звездите угасват една след друга, и едва не заплаках когато някой каза нещо за човешката топлна.
В неделя се качих на експреса за Париж; отпуската ми бе свършила.