автор: kali

-І-

Още ги нямаше реките,
нямаше ги планините,
ни растение ни животно-
навсякъде цареше мрак
и вода се простираше
пред и зад хоризонта.
И рече Бог:
"Да бъде светлина."
Но кой бе там да чуе
гласа му и види тази пустош?...
Човекът се появи в
шестия ден и стана господар
на земната шир.
Изучи се и видя, че
с разум може да строи
нови светове и Бог свъсил
вежди сърдито гледаше
немирното си дете и сякаш
сам се чудеше на туй що
бе създал, та нали бе
негов образ и подобие...

-ІІ-

И тръгна човекът по света
да изследва и видя, че
негово е всичко що нарича се
природа и посегна животът към
човека та му откъсна греховната
ябълка и рече му:
"Нима не искаш да бъдеш господар
на всичко туй,човече?"
Тогава човекът си повярва и си каза,че
той е по-добър от всичко що вижда
неговото око-той беше избраникът...
Такава бе картината до сътворението
на човековластието,човекът си рече:
"Аз съм мяра за света и той е отражение
на моите желания. Всичко е създадено да
се подчинява на волята ми."

-ІІІ-

И преди дяволът да стане дявол
той бил ангел небесен, но
като ведял, че човекът се шири
и крои света по свое усмотрение,
закикотил се и се търкулил от
небесния си дом, напускайки Рая завинаги...
Нарекъл се Луцифер, а в душата му
покълнала злобата и хвърлил зрънце
от нея върху човешкия род.
От злобата се зародилили страхът,
завистта и лицемерието.
Видял Бог,че е дошло време
да изпита своето дете и нарекъл
дара на Луцифер зло, а своя -добро.
Бог не изкоренил злото,той го оставил
да се бори с доброто и започнала битката
на двете първи начала у човека...

-ІV-

Това сме чували и върху него
мисли и днес човекът, но му се струва,
че това е легенда, която се предава
през поколенията на човешкия род.
И пита се той -
какво е извървял дотук- пътят нагоре,
или главоломно се е впуснал в пропастта
на земните си заблуди и стремления?!...
Техническият прогрес го кичи със слава
сам на себе си се радва той и роб
е на собствените си идеи, приели образа на
негови същности и като слепец воден от
користолюбие и завист върви и пътя си
не вижда в тълпата на отчаянието...
Ако животът е магистрала, по която ако караш
бавно те задминават надпревара и заблуда,
тогава всичко истинско профучава покрай нас
без да го забележим, защото то е отстрани на пътя...
А надеждата трябва да я има и
затова Бог даде велики водачи, които да
управляват стадото, а Луцифер велики палачи,
които да изпитат волята му.
И в захласа на своите илюзии стадото крещеше
имената не на спасителите си, а на своите
инквизитори, облечени в пурпурни одежди.

-V-

Оттогава светът видя много зло
и много добро и тия две същности
се меняха у всеки век,у всеки народ
и всяка заблудена душа...
И вече не беше само едно единно лицето на
доброто и не беше една маската на злото-
те бяха като красивите криле на пеперуда,
догарящи в пламъка на гниещите в
безтегловност бедни души...
И пътят изпърво се раздвои
като змийски език и засъска,
после се умножи и така накъдето и да
погледнеше човек имаше път.
Но в съня си бе чул за капаните на Луцифер
и колкото повече се пазеше от тях,
толкова повече падаше в гърлата им.
А най-много човекът се изплаши, щом
чу някой да крещи в тълпата, че
и Бог и Дявола са мъртви
и приюти ги човек в душата си, за да
не живее сам със страха .
И заплака горчиво, сядайки край пътя
за туй, че той е сътворителят на всички блага
и всички неволи и няма друг над него.
Уплаши от тази отговорност и заживя отново в
илюзия, защото не бе готов да погребе
своите идоли, затова ги възкреси...
И сепна се човек в своя унес и си рече, че
ще да е дяволска тая работа и пак
покълна надеждата в сърцето като бобово
стебло се извиси чак до небето, а човекът се
покатери по нея да потърси Бог.
И от тази любов се роди едно дете,
което той нарече философия.