автор: Dimi

Кораби и самолети чакаха да се издигнат,
открити, надули сирени и мотори,
сигналът над повърхността се бавеше,
горе щеше да е началото, горе яйцето,
от което щеше да се излюпи безсмислица.
Изстъргваха земята, продираха кожата й,
докато дишаха на сухо кораби и самолети,
едните с обезводнени хриле,
а другите с ерозиращи криле,
с отмита неясна идея, готова да реагира,
страна до страна, в една линия – земната,
имаше ли хора в тях, къде се бяха скрили,
рамо до рамо, отказали се от сладостта на живота,
нямаше да отворят люка, нямаше да смеят да излязат,
нямаше заповед за това!
Внезапна отмяна би сторила разрив,
рязко би разкъсала и възпалила не редиците,
а идеята, не яйцето, а сърцето, жестока ампутация,
от която никой не би се укрил,
никой, осъден да не мисли за себе си.
Яйцето, забравило откъде бе дошло,
оставилo живота си за после,
оставилo далеч разсейването и наздравиците,
отровено от абсента на чуждата земя,
и от вечната първопричина за смъртта.
Една е думата, а безброй много езиците,
разчупила границите, съборила църкви,
присвоила си Божието предопределение,
стои за реда и мира, докато превръща земята в хаос,
погълнала корабите и самолетите, за да ги води,
тя може и поема всичко, но целта й е животът,
има вид на памук, ароматизиран със смисъл,
но попива на едро всички малки, но истински,
„Без коментар”, докато се хранят и пият,
докато броят гласовете си.
Кораби и самолети излизаха от света на идеите,
едните, за да потънат в море от болка,
а другите, за да откраднат въздуха в гърдите ни.
Но няма да достигнат до онази дълбочина,
при която се раждат антонимите
и яйцето разпознава майка си.