автор: pc_indi

Понякога се обличам в поляна с цветя...
Изпявам слънца и проглеждам в метличини.
В тревите ми тичат боси деца.
Детелини разлиствам им- за наричане.

Понякога се разливам в безбрежно море.
Смарагдово- нежно галят вълните ми.
В душата ми дънна спят светове
красиво смълчани в коралови рифове.

А щом като плащ ме обгърне Тъгата
и звездата ми тихо засвети във синьо
- достигнала дванайстият дом на самотата,
пясъчно се посипвам и съм пустиня.

Тогава сироко се спуска над дюните ми,
превръща косите ми в клавесин
и разказва за миражите на изгубените
на случайно замръкнал в мен бедуин.

И с екваторен смях, с умора прикрита,
на тънката ос от вяра крепя
онзи малък, въртящ се глобус в гърдите ми
- на всеки и ничия пъстра земя.