автор: Hamman

Снежнобялата повърхност не беше гостоприемна. Тя отблъскваше всяка капка, карайки я да се разпръсква на милиони по-дребни. После, сякаш движени от невидима, свръхестествена сила малките капки се събираха и образуваха нова голяма.
Това беше своеобразна алюзия на природата с известната поговорка "пръст при пръстта отива". Изглежда нищо не може да избяга от предопределеността. Колкото и отчаяно да се бореха с невидимата сила, капките пак се сливаха. Една епична битка между гигантите и титаните, между млади и стари, в която първите побеждаваха. Но не печелеха войната. Да, но откъде идваха първите големи капки? Къде беше източникът? И по-важно - защо изобщо източникът, този бог, създава тези капки? Придвижваме се нагоре, откъдето идват капките. Все едно наблюдаваме един живот, но отзад напред - от смъртта към раждането, та чак до утробата. Всяка капка беше съвършена. Въздухът и повърхностното напрежение оформяха капките по един и същ начин, като един гениален скулптор. Формата беше също толкова важна, колкото и съдържанието. Тя не беше случайна. Тя трябваше да служи за да могат капките да стигнат бялата повърхност по пътя на най-малкото съпротивление. Един непрекъснат стремеж за живот, лишен от трудности, на който хората можеха само да завиждат. А вечно горящото слънце излъчваше прекрасна светлина, даваща един по-благороден цвят на капките. Тя се пречупваше през тях и им придаваше всякакви нюанси, в зависимост от гледната точка. Каква метафора само! Kаква гениалност на природата! Макар по-голямата част от светлината да преминаваше през капките или да биваше поглъщана от тяхната материя, друга част биваше отразена. Но именно тази малка порция фотони придаваше онова неподражаемо благородие. Всяка капка блестеше със собствената си гордост на малко златно мънисто. Нагоре, капките се образуваха от един цялостен поток от капки. Една река, от която се образуваха съвършените еднакви частички течност. Този конвейер, този естествен завод за двойници извираше от място, което с право можеше да се нарече източник на живота...Това беше един фалос, който Пешо изтръска още веднъж и прибра в гащите си. После погледна през малкия прозорец над главата си и видя буреносните облаци задаващи се от запад. Пешо закопча ципа на джинсите си, пусна водата и излезе от тоалетната. Той мина покрай един от сервитьорите в кръчмата. Сервитьорът го изгледа с неодобрение, а Пешо забеляза това. Той не беше клиент на заведението, за това и получи укоряващия поглед. "Какво да се прави, природата зове", каза си Пешо, излезе от кръчмата и се сля забързано с непрекъснатия поток от хора по централната софийска улица. След броени минути щеше да завали пороен дъжд, а Пешо не носеше чадър.