автор: nikoi

В съня ми падат къщички от захар-
топят се, осълзени от несбъднатост.
Като от лош, недоигран спектакъл
аз искам от живота да си тръгна.
И ще си тръгна. Както тръгват всички.
Без думи. Уморена. И отчаяна.
Но ще оставя диря от трошички-
да си личи пътеката към рая ми...
Сега е рано. Времето ме чака.
(А хлябът е едва родено зърно.)
В началото е лошият спектакъл.
Едва съм влязла. Рано е за тръгване...