автор: utro

Щом думите стопяват свойте смисли
и няма в тях едно първоначало,
и всичко е мълчание и писък
в една река и тръгнала, и спряла,
тогава сме така дълбоко близки
с мехурчетата, плаващи в потока,
с тревите зад очите ни разлистени
и със звездите утринни и кротки.
И не е странно лятото през зима -
главици детски в дворове, че реши
и зимата, която с лятно име
узрява върху черните череши.
Това е само дъх от тишината,
в която се превръщаме и ние,
поели с устни глътката, която
напомня, че от извор общ я пием.