автор: velar

Имало едно време един остров. А на острова - пътечка. И кой е този красив, млад и много пъргав носорог
по нея!? Правилно, не познахте, но поне се постарахте достатъчно да отгатнете, чоплейки нещо, намиращо се на север от острите зъбчета. Какво - паднали се две от тях! Не се плашете - и моите паднаха…а аз съм само на девет и имам най-хубавото име - Колопендър. Аз съм този, който почти отгатнахте. Най-хубаво е да имаш леля. А моята леля живее в град Олимпия, на другия край на гората. Аз вървя по пътечката и има само едно лошо нещо - мама не знае къде съм и затова не може да разкаже на тати за моето пътешествие. Аз отивам на гости при моята любима леля. Тя също не знае за тази моя идея. И така, покрит с тайни от незнания, аз пристъпвам храбро по тясната пътечка. Изведнъж зад един храст, голяяям храст, изскача страшният леопард. Олеле! Скочих като пружина и се затичах презглава назад.
Но краката ми се омотаха в една лиана, дръпнах силно да се освободя, зелената ми шапка падна, а от тласъка палмата се разлюля и един космат кокосов орех ме прасна в главата. И … ето какво се е случило след това…
Старият леопард уморено се разхождаше в гората и си мислеше следните неща - Сега да имаше един сладолед, ще го грабна и най-напред ще си отхапя едно голямо парче, да ми изтръпнат зъбите чак до корените, аз имам ли зъби, трак-трак, имам,имам, след това бавно ще … В този приятен миг той съзря едно малко носорожче, което побягна като лудо през тревите.
„Ах, старче, уплаши детето…" - сепна се Савуело, така се казваше леопарда. Кокосовият орех удари момчето и то тупна до една изсъхнала магнолия. Старият Савуело се приближи и без да се бави започна да дава първа помощ на пострадалото остророгче. Счупи коварния орех с един удар на страшната си лапа и направи компрес на голямата цицина. Така на главата на Колопендър се появи нова шапка. Ставаше му по мярка. След това леопардът внимателно вдигна Колопендър и го понесе към Джангълпарк, малкото градче край езерото. Савуело бързаше, защото се стъмваше, а и не искаше момчето да се събуди и пак да се уплаши от него. В края на гората той положи безценния си товар на постелка от сухи листа край пътечката, огледа се и, като видя в далечината приближаващи се много хора, се шмугна и потъна в гората. Две очи го проследиха до неговото окончателно изчезване зад един огромен баобаб. Тези две очи бяха на една глава, която имаше много важно занимание - отхапваше от сочен банан солидни хапки и ги понасяше с водопад от портокалов сок към стомаха на притежателя на зорките очи - Бърничко! Бърничко е зайче и живее отскоро в Джангълпарк. Той няма още приятели и затова се развлича с кулинарни удоволствия в близките грайградски околности.
А междувременно по пътечката тичешком се носеше почти целия град. Най-отпред, запъхтяна и уплашена, се носеше Весидона, майката на Колопендър. Тя отмина момчето си, заслепена от страх и ужас, но малкият Ормо, едно симпатично орангутанче видя своя приятел, притихнал върху сухите листа: „ Ето го, тук, тук…" Ормо бе облечен в сини къси панталони и риза на червени рози. Той приседна до Колопендър, който в този миг дойде на себе си и прошепна: „ Тук ли е още…". Никой не му отговори, мама Веси го поливаше с радостни сълзи, а до нея Ормо важно повтаряше: „ Добрите търсачи си личат отдалече …по розите!"Мъжете гледаха оставените следи и цъкаха разтревожено …леопардът е бил, ах, ох, ах, само да ни падне! Доктор Дърмоглав, старият бухал, бързо се разпореди - „ В лазарета!" и група санитари вдигнаха носорожчето и го понесоха към градчето, което се покриваше от нежната пелена на нощната приказка. И в този миг всички чуха едно болезнено - О-о-о-Х! Доктор Дърмоглав се втурна в храстите, съзря едно стенещо зайче, което се държеше за стомаха и отново се чу властната му команда : „ В лазарета!". Още една жертва на страшния леопард - зацъкаха мъжете и страшни ругатни и закани се понесоха към върха на един кедър.
Така в празния лазарет се озоваха двама болни. Доктор Дърмоглав бе много горд с това. Той прегледа болните, предписа им по чаша кокосово мляко и тайния си сънлив сироп, след който Колопендър и Бърничко захъркаха юнашки. Но бързо огладняващият заек се събуди през нощта и без да отваря очи опипа край себе си и захрупа намереното на нощното шкафче. „Сладко, ухае на кокос!" - помисли си той и отново захърка.
На сутринта двете момчетата се събудиха в чудесно настроение. Бърничко погледна към своя партньор по стая и го попита:
- А, ти кой си…да, да бе, познах те! Ей, ти имаш страшен приятел, обещай, че ще ме запознаеш с него!
- Аз, аз, ужас, в болница съм!
- Споко, братко, и аз съм в болницата.
Колопендър се успокои малко и ни в клин, ни в ръкав, попита:
- А къде ми е шапката ? - и опипа подутата си глава.
- А къде стоеше, ако имам дързостта да попитам ?
- Знам ли, обикновено на нощното шкафче.
- Ей, това, нощното бе с вкус на кокос! Ами аз, аз май …я излапах! - призна си Бърничко и смехът му се сля с бурния смях на Колопендър.
- А за кой приятел ми говореше? - попита носорога, вперил усмихнати очи в новия си приятел.
- За леопарда! Много силен и добър! Достави те като чуплива пратка, оправи ти кокосовия компрес и те остави на тревата като нежна медицинска сестра! Голям пич!
- Леопарда!? Той ме е спасил! А, аз…
В този миг, в стаята нахлуха майки, татковци, приятели…целият Джангълпарк и част от Олимпия. Начело на флотилията плаваше леля Дондона, облечена в огромна лилава рокля, посипана с жълти точки. Тя сграбчи двете момчета и ги притисна в огромна прегръдка, придружена от нестихващо: „Моите пухчета, моите пухенца". „ Имаш страшна леля, приятелю, какъв ти е рекорда по бездишане?"
- пророни Бърничко. „ Сега ще поставим нов!"- успя да се усмихне Колопендър. И почти беззвучен смях се понесе край жълтите точки, но в стаята никой не го чу. Щастливите гости тепърва щяха да чуят още много приятни неща за раждането на едно ново приятелство. Едно тройно прекрасно чисто безстрашно приятелство!