автор: tot_amon

Питаш ме мъка какво е, девойко. Не питай.
Няма да стигне за мъката смелост в очите.

Вино ми дай, че душата ми нещо я гложди.
Песен запей и я пей единадесет нощи.

Песен запей ми, от никого още непята.
Карай с гласа си да стене от жалост земята.

После, девойко, на огъня буен вречи се.
Мъка дано не узнаят очите ти чисти.

* * *

Твоят неземен и приказен глас ми напомня
моето детство и старата пръстена стомна,

дето строших край реката и в свойта уплаха
аз не посмях да се върна във къщи и плаках.

Колко съм плакал - не зная. Но помня, че тичах.
Своята мъничка приказка лудо обичах.

Стисках парченце от мъртвата стомна в ръката,
другите - тайно от всички, погребах в реката.

Тя и до днес, щом застана пред нея ми връща
тайно строшения спомен край старата къща

с детския смях, отлетели в безкрая на дните,
в старите бабини приказки някъде скрити.

* * *

Питаш ме мъка какво е, девойко щастлива.
Вино налей ми - да пия за нейното живо

от толкова време у нас спотаено начало,
гърдите ни болни на топка горчива събрало.

Песен налей ми да пия. А черното вино,
врящо за лудост в кръвта ми от мен да премине

в твоята песен, девойко - неземна наслада.
Мъка дано не усети сърцето ти младо.

* * *

Дълго оттича в улука под стария покрив
времето своите буйни, бездомни потоци.

В двора сега уморено на локви проблясва.
В чистия въздух небето отново е ясно.

Гълъби пак са си свили гнездо под комина.
Странна е твоята песен, девойко, и зрима...

Пак покачен върху стария покрив се чувствам.
Хващам гълъбите, после отново ги пускам!...

Търсех неистово в себе си детския огън,
исках да скоча, но чувствах, че няма да мога.

Страх да политна дори и в съня си ме стисна...
Счупи се моята стълба с най-жалния писък...

* * *

Питаш ме мъка какво е, девойко. Не питай.
Нейният лед още дълго ще тлее в очите.

Огън от твоя ми дай, да запазя студени
моите мисли, щом ножът и, виснал над мене

зъби посегне да впие във мойта надежда,
пазена с мъка за мъничко истинска нежност.

Знам, ще си идеш. Звездите те викат отгоре.
Аз ще се върна при хората. Само че скоро,

стиснали здраво със зъби добрата си воля
други ще дойдат - за истина тук да се молят.