автор: shadowplay

Края на октомври 2004
температурата е 27
и на небето
няма никакви облаци.
Бавно вехне есента
а изглежда сякаш разцъвтява.

Четох онази азбучна поезия
в която бащите ни
се хранят с потта си
с хляб и лук
а изпръхналите устни
на нашите майки
редят молитви зад паницата боб.

Е,аз не почувствах тази поезия;
стори ми се
суха като хляба
постна като боба.
Отидохме на гробището
и бяхме 12 човека без попа
всеки държеше свещица
/попа-кандило/
и слушахме за Живия Бог
и Възкресението
но някои просто ги нямаше там.
Пред мен е гроба на баба ми
и тя е мъртва от 6 месеца;
ние сме лицемери
и мислим за скъсани дрехи
и за автомобили
и за борби с кучета
и за приходи и разходи
докато държим свещиците
загледани в пламъка
ние мислим
за малките си ежедневия
за хляба и солта
а не за тази
мъртва от 6 месеца жена.

И да,тук има поезия;
запалени гробове
които ни заслепяват
и ние не виждаме мъртвите
и не виждаме живи
работещи потейки се
баби и бащи и хора всякакви.

Времето е хубаво за октомври
вятъра все още гони зимата на север
и свещеника казва
"Алелуя,алелуя,алелуя..."
една жена минава
помежду дванадесетте
и взима свещиците ни-
те стават един голям пламък;
дядовците си говорят за смъртта
жената оставя пламъка
върху гроба

в него изгарят мислите ми
за онази поезия.
Амин!