автор: gargabela

От Ада, ако чакаше писмо,
навярно щеше вече да получи,
но не от теб, жестоко същество-
ти нямаш милост. Все така се случва.
Небрежно хвърляш фаса си в трева-
уж е зелена, а пък всъщност -много суха
и пламва луд пожар. Каква беда!
Виновен ли си, че била е глуха,
когато си намекнал да стои
далеч от твоята себична, горда същност.
Да изгори до корен, да горчи !
Нещата как кретенски се обръщат...
В началото е маргаритка. Цвят,
от който ти се иска да отпиеш
росата първа в утрин бяла. Глад
за нежна обич във душата криеш.
Превръща се във лотос чер,ревнив.
Забавно ти е, с нея си играеш.
Залагаш стръв-усмихнат, мълчалив.
Че ще се хване, то е ясно. Ти го знаеш.
А после...уффф, досадницата тя...
преследва те като ловджийско куче
и ляга ти в краката - пак трева,
но вече спъва те.Ех, как не се научи?!
И вече няма нежност, има само грях,
така досаден, че ти се повръща...
от миналото станало на прах.
Живота взетото на заем, през носа ни връща.
Как да и кажеш, че излишна ти е днес?
Защо пък да се цапаш с думи тежки?
Да си троши главата. В неин интерес
е да се осъзнае, че е просто твоя грешка.
И тя го знае.И ще замълчи...
Полека в мрака глъхнещ ще изчезне.
Помръква слънцето и споменът горчи.
Пропада миналото в черна, страшна бездна.