Език отвъд думите говори с очи.
Гледай не във мен,
а в пространството!
Така между тях любовта ще личи.
Те са време, война и пиянство на нежност.
Щом погледнеш звездите от свян замълчи
/по добре ще се чувстват душите/
Всеки театър се движи. Той има очи.
Той е живо сърце. И обител.
Спазвай Ритъма! Той е живот! Не играй!
И усещай зеленото клонче!
В тебе има любов. В него има Безкрай –
пъпка, младост и утрешна болка.
По-забързано! Малко цинизъм...
- “Живот!... Разпилял своя дъх над земята.
Имаш време да кажеш единствено “ах!”
и “прахосана” мре красотата!”
Тръгваш смело напред
/не с лице, а с език/,
сякаш слагаш тире след антракта.
Не намесвай лъжи!От сърцето тръгни!
Че животът е галеник кратък.
Тук ще влезе акорд.
Флейта с остра тъга
ще изписка с разсърдена болка.
Обърни се натам ( просто, ето така...)
Рязко в този момент влиза Болката.
Разпознала страха,
тръгваш смело напред.
Няма време да търсиш утеха.
Разкажи за това със лице и портрет,
с тържеството на тъмната дреха.
Контрапункт на страха
е греховната страст
на душата да граби и стене.
Отпусни тоя глас!
Искам глас. Глас! Глас!! Глас!!!
Намрази го, проклетото време!
И воювай със него! Гибелта своя виж
по стреличките зли зад очите!
Посегни му с перо, със юмрук...
Ти мълчиш!!!
Изкрещи му! Хвани му косите!
“ Не, време, не!” –
с убеденост и гняв,
със игра над часовника дробен.
Съска този живот от позор и от страх
над потока изтичащ и злобен.
Смяна в ритъма!
Бавно ръката спусни.
И смирение:
“- Малко живеем!”
- Няма смисъл от гняв!-
казват твойте очи.
Разсъждение. Роза. Доверие.
После аз изнемогвам.
Душата ми мре-
пленник глух
и метежен
и ничий.
Ти оракулстваш в нея.
С ръце на дете
заповядваш:
- Живей и Обичай!