автор: meiia

Колко му е днес да ти повярвам.
Ще разсъблечем сега надеждата,
като модел с ръце ще я рисуваме
нагло, голо, бавно и безстрастно.
Скришом с теб ще се поглеждаме,
когато сластно, сластно се преструваме,
че сме я хванали, ранимата,на тясно.
С девица ли поблудствахме със тебе
в измисленото уж с любов ателие?!
Лъгахме душите си. С глави наведени
се лутаха сред рани, не една и две.
Не една измислена от теб надежда
лежеше и позираше за достоверност.
От рамки празни любовта ти ме поглежда.
Но не повярвах в нея, лъжлива и перверзна.
Колко му е днес да ти повярвам!
Макар че утре, знам, ще съжалявам.
Защото вярата в лъжата е коварна.
Но искам и лъжата с теб да изживявам.