автор: daik

Седя пред компютъра и не смея да докосна клавишите.Ако го напиша ще го погледам няколко минути на екрана, ще му се порадвам , а после ще кажа:"Не е така!". Не е така!

В селото на дядо и баба има един вир.Белият Вир. Близо до черквата,току под воденицата( тая дето сега е заведение). Не ставаше за къпане.Даже през август
водите му бяха ледени.Даже когато рекичката едва църцореше, все така запъхтяна от слизането по стръмното.А и не знам защо е бял.Всяко лято позеленяваше от жабуняка,а ние хлапетата бърникахме за мряна из камънаците му (пороите събаряха бента и само името оставаше).Но всяка зима ергените от селото го издигаха отново.Преди Йордановден.
Странно. Защо говоря за едно село където дори не съм роден. Обичам града си.
С онази обич която крие училищния двор, ожулените в асфалта колене, дворчето на първата цигара, тъмното ъгълче на първата целувка, кръчмата на първото напиване, и приятелите ,толкова много приятели.
Странно.Защо говоря за града си.Аз който съм проходил в Рибарица -Тетевенско, и проговорил в Гурково -Казънлъшко, научил да връзва връзките на обувките си в Чепеларската детска градина, да язди по стръмния сипей над Хамбардере( естествено върху катър), а получил букварчето си под връх Баташки Снежник. Да не говорим за пукнатата глава когато крадохме круши с махленските деца в Карлово и първото "вояорство" ,проследявайки влюбените по пътечките на хълма Кракра над Перник.И първото хлапашко бракониерство
по завоите на Тунджа под Бузовград, Разлочкото надпиване и надпеване…и …и… Благодаря на баща ми че имаше прекрасната професия на инженер-лесовъд.Поклон на майка ми, че го следваше заедно с нас(двамата му сина) навсякъде.
Днес бях на черква с благопристойните граждани от квартала.Не знам вярващи ли са, не знам в какво вярват или са като мен….Беше ми чуждо. И се сетих за Белия вир. И пуснах компютъра , и си подредих песни една след друга.
Без думички за орхидеи, за антични колони , смели Одисейци, и верни Пенелопи, без Подноса с главата на Кръстителя, без проповеди за онази Любов.
Пак се събрахме с братовчедите и излезнахме на Голо Бърдо, пак се притури планината.Над нас и над Тодора . И над маслиново дръвче се притури. И ми стана тъжно за Ягодица - гальовничкана, любовничкана., дали защото вече не бели платно на Охридските извори, дали защото лудото младо за църна земя се оженило, или само балното не си е казало…Заплаках за Руфинка, та камък от сърце да падне….А до като се комкахме с червената кръв на Вечната Асма , изгряха пак иконите на Майстора, с онези ми ти пазви, Чудомировски неспокойни, като два хляба бухнали в нощвите на очакваната Пещ. Над нас самолетите на Балканеър отнасяха кльощавите "Витошки " манекенки, завиждайки на "Бела съм , бела юначе, цела съм света огрела…".Сърце не дава да лажеш , че не слънцето ще събуди лудото младо, а нейните очи.Та да не и е жално и милно да го буди
И ужким Ботевградската духова музика беше тръгнала за погребението на баба и дядо, пък зави по стръмното . Хвърлиха тъпана в дерето, че тежи, вместо по него заудряха по баирите "Дунавското". Всичко где има кръв по вените рипна до Калинка , пая накрая скокна чак в Белия вир.
Изваждайки Йордановденския кръст на Вярата от реката на спомените, чемширена китка погали главите ни…Да сте живи и здрави…сите Българи.