автор: koza

В изронените конуси на времето
прашинка съм флиртуваща с мига,
а паячето в онзи ъгъл дебнещо
причаква ме със лепкави слова.
И ме заплита в мрежа от въздишки –
остатъци от сбъднати мечти,
остатъци от мигове предишни
подминати от бързане или
увиснали в безкрая на минутата
като портали към други светове
очакващи да възродя секундата
ключът, която ще ни донесе.